- И на кого му пука?
- Очевидно не и на теб. - В умивалника нямаше мръсни чинии. Или Панда не беше ял, или ги бе измил. Тя взе банан от купата върху плота.
- Моят баща наистина беше промишлен алпинист – разнесе се тихият глас на Тоби зад гърба и. - Умря, когато бях на четири. Спасявал свой колега, закъсал на кулата, и това е самата истина.
Луси обели банана, като нарочно остана с гръб към него.
- Съжалявам за това. Аз дори не познавах баща си.
- Ами майка ти?
- Тя почина, когато бях на четиринайсет. Не беше най-добрата майка на света. - Тя се бе съсредоточила върху банана, все още без да го поглежда. - Макар че имах късмета да ме осиновят.
- Моята майка е избягала малко след като съм се родил.
- Струва ми се, че и тя не е била най-добрата майка на света.
- Баба ми беше супер.
- И тя много ти липсва. - Луси остави банана и най-накрая се извърна с лице към него. Сълзи блестяха в големите му кафяви очи. Сълзи, които той не би искал тя да види. - Чака ни много работа - промърмори тя и забърза към остъклената веранда. -Да се захващаме за нея.
През следващите няколко часа Тоби й помагаше да отнесат счупените мебели, проядените от молци възглавници и изтънелите пердета в края на алеята, откъдето щеше да намери някой да ги вземе. Панда може и да не уважаваше тази къща, но тя я ценеше и ако не му харесваше, можеше да я съди.
Тоби се опитваше да компенсира недостатъчните мускули със сериозния си и отговорен вид, което я трогна до дъното на душата. Отдавна не й се бе случвало да работи заедно с деца, освен ако не бяха най-близките й родственици.
Двамата с Тоби с доста усилия изнесоха древния счупен телевизор. Той напълни торбите за боклук със списания отпреди десетилетия и разръфани книги с меки корици, които тя бе свалила от рафтовете в остъклената веранда. После избърса прахта, а Луси подреди това, което бе останало. Въпреки че бяха уморени, те се опитаха да преместят отвратителната зелена кухненска маса, но тя се оказа прекалено тежка и единствената награда за усилията им бяха безбройните тресчици, забити в дланите им.
Когато реши, че за днес й стига, Луси взе малко пари и излезе на остъклената веранда, която Тоби току-що й бе помогнал да разчисти. Очите му се разшириха, когато видя колко пари смята да му даде. Момчето мушна бързо банкнотите в джоба си.
- Мога да дойда по което и да е време - ентусиазирано заяви той. - Освен това мога да чистя къщата. Знам, че преди не се справих много добре, но сега ме бива много повече.
Луси го погледна съчувствено.
- Панда ще има нужда от по-възрастен чистач за къщата. -Видя, че лицето му посърна, и побърза да добави: - Но аз имам друга работа за теб.
- Аз не съм по-лош от всеки възрастен.
- Той едва ли ще се съгласи.
Тоби прекоси с гневни крачки верандата и тръшна мрежестата врата зад гърба си, но тя знаеше, че ще се върне.
През следващите няколко дни те бършеха паяжините и търкаха подовете. Тя постла с плажни кърпи окъсаните възглавници по мебелите отвън. Металната етажерка, която бе прекалено голяма и тежка за преддверието, пасна чудесно на верандата. Постепенно изчезнаха керамичното прасе, очуканите тенекиени кутии и другите боклуци, с които бяха наблъскани шкафовете. Луси напълни една синя керамична купа със зрели ягоди, а в празен буркан от конфитюр подреди рози, които откъсна от стария розов храст, пълзящ по стената зад гаража. Аранжировката далеч не можеше да се сравни с невероятните творения, доставяни от цветарницата към Белия дом, но й харесваше не по-малко.
На четвъртия ден след заминаването на Панда те се заеха с грозния килим в мрачния кабинет.
- Има ли още хляб? - попита Тоби, когато приключиха с работата.
- Ти омете и последната троха.
- Ще направиш ли още?
- Не и днес.
- Трябва да изпечеш още. - Момчето огледа най-новата й придобивка - възхитителна татуировка, изобразяваща дракон, който се извиваше от ключицата към шията, а зеещата му огнена паст сочеше към долната част на ухото. - Между другото, на колко си години?
Луси понечи да му каже, че е на осемнайсет, но се спря. Ако искаше Тоби да не я лъже, тя също трябваше да е откровена с него.
- Трийсет и една.
- Много си стара.
Двамата излязоха отвън. Тоби поддържаше сгъваемата стълба, докато тя подрязваше увивните растения, обрасли върху единствения прозорец на кабинета. Когато стаята станеше по-светла, щеше да бъде чудесно място, където да работи над книгата.