- Панда! - изпищя Темпъл. - Панда, ела веднага тук!
Панда се довлече с мудна крачка.
Темпъл посочи към Луси.
- Сега не мога да се разправям с това. Погрижи се! - Тя изхвърча от стаята и затрополи нагоре по стълбата, вземайки наведнъж по две стъпала.
Вместо да се занимае с проблема, Панда огледа всекидневната.
- Какво е станало с моите мебели?
- Какви мебели?
- Мебелите, които бяха тук.
- Опиши ги.
- Какво искаш да кажеш с това „опиши ги“?
Тя присви очи.
- Опиши мебелите, които са били тук.
- Диван. Няколко стола. Къде са?
- Какъв цвят беше диванът?
Той скръцна със зъби.
- Беше диван. С цвят на диван. Какво си направила с него?
- Ако ми кажеш как изглеждаше - подхвана Луси с пресилено търпелив тон, - може и да си спомня.
- Приличаше на диван! - взриви се Панда.
- Не си спомняш - заключи Луси тържествуващо. - Нямаш никаква представа как е изглеждала тази стая. Как изобщо е изглеждала тази къща. Защото всичко тук не означава нищо за теб.
Върху челюстта му заигра мускул.
- Знам, че имах диван, а сега е изчезнал.
- Не е изчезнал. На остъклената веранда е. Заедно със столовете и още няколко други неща, които няма да познаеш. Ти не се интересуваш от тази къща и не я заслужаваш.
- Чудесно. Обаче е моя. Освен това си искам обратно керамичното прасе.
Това я сепна.
- Прасето ти?
- Прасето, което беше в кухнята.
- Грозното прасе със сервитьорска престилка и липсващо ухо?
- Ухото му не липсва. Само краят му е отчупен.
Това я слиса.
- Спомняш си отчупеното ухо на тъпото прасе, но не знаеш какъв е цветът на дивана ти?
- Повече си падам по керамичното изкуство.
- Панда! - изврещя Темпъл от горния етаж. - Ела да следиш, докато вдигам тежестите!
Вайпър вдигна глава към стълбите.
- Удивително е - заяви тя - колко добре се справяш с ролята на злата кучка на Темпъл Реншо.
Той се отправи към коридора.
- В твой интерес е онова прасе да си бъде на мястото, когато следващия път вляза в кухнята, или никога повече няма да видиш храната си.
- Твоето прасе е грозно! - изкрещя тя подире му.
- Както и твоята майка! - не й остана длъжен той, което я накара да се разтрепери от гняв. Но не точно към него. Най-вече към самата нея. Защото едва не се разсмя.
Бри затваряше лавката за през нощта, когато белият пикап намали и спря. Отстрани на вратата имаше надпис: „Билкова ферма Дженкинс“.
Смрачаваше се и тя току-що бе опаковала последните непродадени буркани с мед в кашона в ръчната количка. От шест часа беше на крак, опитвайки се да оплеви буренясалата градина на Майра, отново бе забравила да яде и беше уморена до смърт. Все пак през днешния ден се случиха няколко хубави неща. Продаде осемнайсет буркана с мед, както и малко ягоди и аспержи, пораснали в запуснатата градина. Освен това си бе спечелила приятелка, макар че едва ли толкова известна персона като Луси можеше да бъде истинска приятелка, но това все пак я изпълваше с истинска радост.
Както обикновено, Тоби бе изчезнал, но щом вратата на пикапа се отвори, той се понесе като стрела по алеята за коли.
- Голям Майк!
Бри едва не изтърва бурканите, когато Майк Муди слезе от пикапа. След изтощителния ден появата му й идваше твърде много. Тя все още не можеше да свърже настоящия му хубав външен вид с някогашното пълно, пъпчиво момче, което помнеше. Ако не го познаваше толкова добре, щеше да го помисли за дружелюбния баща на някой тийнейджър от местния футболен отбор, а не за тъпия, шумен и вулгарен доносник, какъвто беше.
Той се ухили и помаха на Тоби.
- Здрасти, хлапе. Донесох ти нещо.
- Какво? - извика Тоби, докато Майк заобикаляше пикапа.
- А ти какво мислиш? - Майк свали капака на каросерията и само с едно ловко движение извади блестящ сребрист планински велосипед.
Типичен Майк Муди. Бри отлично знаеше как ще свърши всичко това.
Тоби зяпаше в захлас велосипеда, сякаш той можеше да изчезне в мига, в който отвърне поглед. Тя искаше да му забрани да го приема, но разбира се, не можеше. Коварният ход на Майк го бе направил невъзможно.
Гласът на Тоби прозвуча тихо и неуверено, сякаш той просто не можеше да повярва, че му се случва подобно чудо.
- За мен ли е?
Бри примигна, за да възпре напиращите сълзи. Той бе получил подарък, за който не бе нужно да се бори. Подарък, който тя не би могла да му даде.
Когато Тоби протегна несигурно ръка към кормилото, Бри разбра това, което момчето не можеше. Колелото не беше дар от обич, а начинът на Майк да се намъкне там, където не му беше мястото. Правеше същото и когато бяха деца. Цъфваше с пликчета с най-различни бонбони - неговият входен билет за компанията, където не го искаха.