Майк изскочи от колата и й отвори вратата. Тя му подаде лаптопа, който й бе подарил.
- Благодаря - изрече сковано, - но съм сигурна, че ще му намериш по-добро приложение.
Тоби се покатери на задната седалка. В купето миришеше на скъпа кожа, съвсем леко се долавяше вонята на одеколона на Майк. Но тя все пак отвори прозореца, за да се проветри.
Майк не каза нищо и остави компютъра на задната седалка. Още преди да потеглят от алеята, Тоби започна да бърбори за велосипеда си.
- Защо утре не отидеш с него на парада по случай Четвърти юли? - попита Майк, когато момчето най-после млъкна, за да си поеме дъх
- Може ли? - Тоби питаше него, не нея.
- Разбира се. - Майк погледна към Бри. - Вчера довършихме моята платформа. Тази година темата е „Островът, огрян от слънцето“.
- Много интересно - сви тя устни. - Колко обичаше някога този парад, бележещ началото на ново вълшебно лято на острова.
- Винаги съм имал най-голямата платформа - похвали се Майк. - Хей, защо не дойдеш да се повозиш с нас?
- Смятам да пропусна.
Майк поклати глава и се ухили. Явно така и не бе усвоил тънкостите на светския разговор.
- Помниш ли онази година, когато двете със Стар успяхте да се намъкнете на платформата на „Ротари“? Стар падна и Нейт Лори едва не я прегази с трактора си?
Тогава двете със Стар едва не се напишкаха от смях.
- Не, не си спомням.
- Разбира се, че помниш. Стар винаги се опитваше да намери място за вас двете на някоя от платформите, участващи в парада.
И наистина успяваше. Те бяха шествали на платформите на „Догс енд Молтс“, „Маги’с Фъдж Шоп“, „Рицарите на Колумб“ и на старата кръчма с вкусна скара, която по-късно изгоря до основи. Веднъж Стар дори бе успяла да ги уреди за платформата на бойскаутите.
- Баба каза, че мама е била безполезна - обади се Тоби от задната седалка. - Изрече го толкова сухо, че Бри се сепна, но господин Търговец имаше отговор за всичко.
- Баба ти го е казала от мъка. Майка ти беше неспокойна и понякога малко незряла, но не беше безполезна.
Тоби се облегна назад, но не изглеждаше особено разстроен.
- Мразя я - заяви.
Ненавистта на момчето към собствената му майка беше донякъде обезпокоителна, макар че Бри изпитваше точно същото. Наистина напоследък гневът и обидата към Стар бяха започнали да приличат по-скоро на последици от отшумяла настинка, отколкото на свирепа грипна атака.
Майк отново се притече на помощ.
- Ти не помниш майка си, Тоби. Разбира се, тя, като всички нас, имаше своите недостатъци, но хубавите неща в нея бяха много повече.
- Като например да зареже мен, баба и татко?
- Майка ти страдаше от нещо, което се нарича следродилна депресия. Някои жени го получават, след като родят дете. Сигурен съм, че тя не е смятала да отсъства дълго.
Майра никога не бе споделяла на Бри за следродилна депресия. Беше казала, че Стар не е могла да понесе такъв товар, като грижите за едно бебе, и избягала, за да може да се „забавлява“.
Вече приближаваха града и Бри се надяваше, че темата за Стар е приключена, но Майк Голямата уста явно беше на друго мнение.
- Твоята майка и Бри бяха първи приятелки. Обзалагам се, че Бри може да ти разкаже много хубави неща за майка ти.
Бри застина.
- Обзалагам се, че не може - отсече Тоби.
Тя трябваше да каже нещо. Каквото и да е. Застави челюстта си да се раздвижи.
- Твоята майка беше... много красива. Ние... всички искахме да приличаме на нея.
- Вярно е. - В погледа, който Майк й хвърли, се четеше явен укор. Майк Муди, майсторът на злодеянията, я осъждаше, задето не е измислила нещо по-значително, но Тоби, изглежда, не забеляза.
Стигнаха до църквата. Епископалната църква. Най-много-бройното и най-уважаваното паство на Черити Айланд.
Бри погледна към Майк.
- Змии и странен език, а?
Той се ухили.
- И това може да се случи.
Шега за нейна сметка. При все това част от напрежението й започна да се стопява.
Бри бе посещавала методистката църква като дете, но религията със строгите си правила и всички въпроси, които нямаха отговор, в крайна сметка й се стори прекалено трудна и тя спря да ходи на църква малко след като се омъжи. Майк им намери места встрани под прозорците с цветни стъкла с изображения на Исус, благославящ масите.
Тя се отпусна, заслушана в църковната служба, и настроението й започна да се повдига. Поне в този момент нямаше кошери, нито домати, които трябваше да се поливат, нито плевели за скубане. Нито клиенти, които да примамва, или малко момче, което да разочарова. Мисълта, че не е сама на тази планета, че един много по-висш разум я наблюдава, й действаше донякъде успокоително.