Луси смътно чуваше зад гърба си виковете на майката. Панда отново се гмурна под вълните. Луси огледа водата, опитвайки се да зърне нещо розово, ала не видя нищо. Панда изплува, пое дълбоко въздух и отново потъна.
В този миг Луси забеляза нещо. Може би беше само сянка, но тя се помоли да е нещо повече.
- Там! - изкрещя, когато той изплува.
Панда я чу, извърна се в посоката, която тя сочеше, и отново се скри под водата.
Остана сякаш цяла вечност. Тя се напрегна, за да го види, но той бе потънал твърде надълбоко.
Вълните се разбиваха в скалите, но ревът им не можеше да заглуши сърцераздирателните писъци на майката. Секундите се нижеха, сякаш бяха часове, но когато Панда най-после се показа, детето беше в ръцете му.
Главичката на малкото момиченце бе клюмнала на гърдите му. За Луси времето сякаш спря. И тогава детето се закашля.
Панда придържаше главичката му над беснеещите вълни, докато то кашляше и се давеше. Започна да се мята в ръцете му. Притиснал устни до ухото на детето, той му говореше. Бавеше се, за да му даде време да си поеме дъх, да разбере, че е в безопасност, преди да заплува с него през бурните вълни към брега.
Момиченцето бе обвило ръце около шията му, заровило лице на гърдите му. Той продължаваше да му говори. То като че ли вече дишаше по-леко. Луси не можеше да си представи какво му казва той. Извърна се към майката, която най-после бе успяла да се изкатери до Луси.
- Помахайте и - посъветва я Луси. - Нека да види, че всичко е наред.
От гърдите на майката се изтръгна задавен крясък, опитващ се да се пребори с вятъра:
- Всичко е наред, Софи! Всичко е наред! - Зад нея момчето наблюдаваше ставащото с широко отворени очи.
Луси се съмняваше, че Софи може да чуе майка си сред грохота на вълните, но детето не се опитваше да се изтръгне от ръцете на Панда. Той навярно беше уморен, но не спираше да му говори, докато напредваше бавно към брега въпреки водовъртежа.
Майката се опита да пропълзи покрай Луси към края на вълнолома, но тънките подметки на сандалите й се хлъзгаха към водата.
- Върнете се! - заповяда Луси. - Аз ще я взема.
Панда приближаваше. Улови погледа на Луси. Една вълна удари коленете й, когато тя се наведе. Младата жена събра сили и протегна ръце. Той вдигна детето и с почти свръхчовешка сила успя да го сложи в ръцете й. Софи слепешком се възпротиви на хватката на поредния непознат, но Луси я държеше здраво, докато Панда излизаше от водата. Майката напредваше към тях, но Софи се хвърли към Панда. Той я взе, притисна я към гърдите си и я понесе към скалите край пътеката. Силните му загорели ръце изглеждаха малко странно върху малката розова тениска.
Момиченцето се бе вкопчило в него. Панда приклекна и го залюля в прегръдките си.
- Вече си в безопасност, мъниче. Всичко свърши. Остави ли поне малко вода в езерото, или всичката я погълна? Обзалагам се, че си я изпила. Да се хванем ли на бас, че в езерото не е останала нито капка...
И продължи в същия дух. Говореше всякакви нелепици. Настояваше, че е пресушила цялото езеро, и когато Софи най-после се обърна и видя, че не е вярно, започна да спори с него.
На майката й бе нужно повече време, за да дойде на себе си. Тя ту прегръщаше дъщеря си така, сякаш никога повече нямаше да я пусне, ту благодареше на Панда през сълзи. В далечината Темпъл, която бе зарязала клековете и спринтираше покрай брега, се насочи обратно към тях, нищо неподозираща за разигралата се драма.
Панда слушаше търпеливо майката, която се бе впуснала в трескави обяснения откъде са дошли и защо бащата не е с тях. Той отново поговори със Софи и брат й. Когато най-после се увери, че жената може да шофира, й помогна да качи децата в колата. На раздяла тя непохватно го прегърна.
- Бог ви изпрати днес при нас. Вие бяхте неговият ангел.
- Да, госпожо - отвърна той със строгото изражение на полицай.
Жената най-после потегли от паркинга. По наболата брада на Панда все още проблясваха капки вода, но краищата на косата му вече започваха да се къдрят.
- Просто за да знаеш... - пророни Луси. - Вече не съм ти сърдита.
Той й се усмихна уморено.
- Дай ми няколко часа и ще коригирам това.
Малки пъпки топлина започнаха да разцъфват в сърцето й.
Появи се Темпъл, задъхана, със зачервено лице.
- Защо си мокър?
- Дълга история - промърмори той.
Докато пътуваха към дома, Луси не спираше да мисли колко търпелив бе той с истеричната майка. Ала най-вече си припомняше нежността, с която говореше на малката Софи. Начинът, по който се отнасяше с децата, не се вписваше в представата й за него. Дори малкият разглезен брат на Софи... Когато момчето започна да капризничи, задето не е център на внимание, на Луси й идеше да го удуши, но Панда го увлече в сериозен разговор за техниките на спасяване, които всеки „мъж“ е длъжен да знае.