Луси се изкачи тичешком по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж, толкова доволна от себе си, че й идеше да се пръсне от радост. Дъждът бе спрял и сребристата лунна светлина се опитваше да проникне през облаците. Никога не бе разговаряла с мъж така, както с Панда. Беше изложила условията си, каза всичко, което искаше, и не й пукаше как се чувства той.
Притича през ливадата, като този път заобиколи отдалеч кола за играта с подкови. Не можеше да си представи Тед някога да прави с нея това, което бе направил Панда. Макар че можеше да си представи как той го прави с Мег. Не че особено й се искаше. Намръщи се и тръсна глава, за да пропъди картината, изникнала пред очите й.
Тя и Панда... Двама напълно различни хора... Една вазектомия... Точно това искаше за своето провалено лято. Възможност да бъде наистина лошо момиче.
Когато стъпи на верандата, тя се замисли за това, как хората правят списъци с нещата, които трябва да направят в живота си, преди да ритнат камбаната. Хрумна й, че в момента тя изпълняваше нещо като обратен житейски списък, вършейки нещата, които би направила още като тийнейджърка, ако живееше в друго семейство. Шантави прически, нелепи дрехи, татуировки. Тя бе зарязала идеален годеник, бе загърбила всичко, а сега се бе сдобила с абсолютно неприемлив любовник. Мислеше, че не вярва в мимолетните авантюри, но дали се бе убедила в това само защото авантюрите за една нощ са невъзможни за дъщерята на президента? Никакъв див животински секс за Луси Джорик.
Досега.
Възможно ли е това да е ключът? Дали извършването на всички неща, които бе пропуснала, е точно това, от което се нуждаеше, за да премине към следващия етап от живота си?
Тя залости плъзгащите се врати зад себе си, преоблече се в сухи дрехи и се покатери на леглото, но беше твърде развълнувана, за да заспи. Обратен житейски списък...
Луси стана от леглото и грабна жълтия бележник. Този път не се затрудняваше да намира правилните думи и преди да се усети, вече бе съставила идеалния списък. Точно такъв, какъвто й бе нужен.
Угаси светлината и се усмихна в мрака. После се замисли за лакрицовата пръчка и потръпна. Обърна възглавницата, стана от леглото и дръпна резето на плъзгащите се врати.
Нямаше никакво съмнение. Тя беше станала лошо момиче. И това я караше да се чувства толкова добре.
-Време за четене - оповести Бри, отваряйки вратата, водеща към малката предна веранда, както правеше през последните две седмици, откакто бе взела това решение.
- Лято е - възрази Тоби. - Не съм длъжен да чета книги през лятото. - Но въпреки мрънкането се надигна от килима във всекидневната и се потътри след нея навън.
На верандата имаше място само за две стари кафяви плетени кресла от ракита и малка дървена маса. Бри беше донесла лампа от спалнята, за да чете, след като Тоби си легне, но в края на деня се чувстваше толкова уморена, че обикновено първа заспиваше. Имаше възможност да почете в почивките между отливането на свещи, рисуването на картичките или експериментите с нова полировка за мебели от пчелен восък.
Докато разтваряше книгата, която четяха, младата жена за кой ли път се запита защо се занимава с това. Имаше достагьчно тревоги на главата. Беше средата на юли. Събирането на новата реколта от мед нямаше да започне преди началото на август, при това, ако имаше късмет, а както винаги, едва свързваше двата края. Опитваше се да създаде нови продукти, но й бяха нужни пари за материали, а и колко продукти щеше да продаде? Поне напоследък виждаше, че неприязънта на Тоби към нея започва да намалява, както се стопяваше и нейното раздразнение към него.
Плетеното кресло проскърца, когато той вдигна мръсните си крака върху ръба на възглавницата върху седалката.
- Аз мога и сам да чета добре. Не е нужно да ми четеш на глас, сякаш съм малко дете.
- Обичам да чета на глас - заяви тя. - Така мога да уча заедно с теб.
- Аз вече зная всичко това.
Това беше опашата лъжа. Той знаеше по-малко дори от нея, макар че тя с всеки изминал ден научаваше все повече нови неща.
С помощта на библиотекарката на острова Бри бе изровила няколко книги за възпитанието на деца от смесена раса, но откри, че повечето автори засягаха най-вече темата дали е пра-вилно, или не бели семейства да осиновяват чернокожи деца. Едва ли щяха да са й от полза. А голяма част от останалите не стигаха по-далеч от препоръки за грижата за косата, нещо, с което Тоби отлично се справяше и сам. Нито един от авторите не отговаряше на най-важния въпрос: как една бледа бяла жена трябва да внуши расова гордост и чувство за идентичност у това дете със златистокафява кожа?