- Всички църкви са скучни.
- Не можеш да го знаеш със сигурност. Мислех си да пробваме някоя нова.
- Не искам да пробвам никакви нови църкви. Ще отида в старата с Големия Майк.
- Не и тази седмица. - Бри се колебаеше, когато Луси й подхвърли идеята, но сега взе решение. - В неделя ще отидем в „Милосърдно сърце“.
Очите му се разшириха от възмущение.
- Не можем да го направим. Това е църква за черни!
Няма що, голям успех след всички книги, които бяха изчели. И наистина какъв бе смисълът? След като Тоби не се интересуваше от корените на баща си, защо това трябваше да има значение за нея?
Защото просто имаше.
Луси усети уханието на бадемово масло, което използваше, за да помогне на Бри да приготви домашен крем. То превземаше аромата на прясно изпечен хляб, разнасящ се от торбата, окачена на кормилото на велосипеда. Тя идваше всеки ден, за да отмени Бри във фермерската лавка и да се включи в поредния опит в приготвянето на карамелени бонбони на медена основа. След като остане доволна от резултатите, смяташе да потопи бонбоните в шоколад и да ги поръси с морска сол. Засега усилията й не се увенчаваха с успех, но Луси не губеше надежда. Освен това печеше хляб в кухнята на Бри, под предлог че печката в къщата не поддържа нужната температура. Тя бе готова да сподели тайните си с Бри, но нямаше право да разкрива тези на Темпъл.
Това, с което не се занимаваше, беше писането на книгата. Още не можеше да реши откъде да започне. Нийли беше една от най-обаятелните жени на света, но Луси бе изхвърлила в кошчето всичко написано досега, при това още след първите няколко изречения. Баща й искаше да напише нещо лично, а не статия от Уикипедия. Нещо никак не беше наред, но тя нямаше представа какво.
Когато не се опитваше да пише или да помага на Бри с лавката, мислеше за своя обратен житейски списък. Точно тази сутрин спа до късно и преди да е изгубила смелост, проведе две майтапчийски обаждания. Разговорът се записва. Потвърждавам поръчката ви за четиресет и пет килограма пресен оборски тор. Ако искате да го разтоварим някъде другаде, а не върху алеята ви за коли, незабавно ни се обадете. Нашият номер е... - И тя затвори.
Пълна детинщина. Донякъде удовлетворително. Особено след като бе използвала телефона на Панда, в случай че обажданията се проследят.
Докато се приближаваше към къщата, Луси видя Темпъл да се мярка зад прозорците на горния етаж. Миналата седмица Тоби цъфна без предупреждение и видя Темпъл да тича нагоре-надолу по стъпалата на верандата, помъкнала петкилограмови гири. Както можеше да се очаква, Темпъл се разстрои - първо, задето я видяха, и второ, защото Тоби нямаше никаква представа коя е.
- Той е на дванайсет - опита се Луси да я успокои.
- Така се започва. Първо някое хлапе няма да знае името ти. И докато се усетиш, и четиресетгодишна домакиня от предградията няма да е чувала за теб и с кариерата ти е свършено.
- Ти си откачена - скастри я Вайпър. - Пълна откачалка. -После добави с по-смекчен тон: - Вече си свалила най-малко седем килограма и...
- Шест килограма и триста и петдесет грама.
- ...въпреки това, в което искаш да вярваш, изглеждаш фантастично. - Подмина без внимание подигравателното из-сумтяване на Темпъл. - Постигаш това, заради което си дошла и би трябвало да си на седмото небе от радост. Вместо това си по-вкисната от всякога. Как смяташ да се контролираш, когато минеш на обикновено хранене и Панда вече няма да те надзирава?
- Тогава всичко ще е различно. Ще се справя - отсече Темпъл и се връцна гневно.
Луси знаеше, че много жени, след като скъсат с любимия, намират утеха в храната, и макар че Темпъл почти не споменаваше Макс, явно раздялата им бе коренът на всичките й беди.
Колата на Панда тъкмо завиваше по алеята. Той бе започнал за кратко да оставя Темпъл сама, като обикновено отиваше да потича или излизаше с лодката в езерото. Наскоро на два пъти отскочи за малко до града. Тя слезе от велосипеда и го загледа как излиза от колата.
Мускулите под плътно прилепналата сива тениска изпъкваха отдалеч и въпреки че платът го скриваше, тя знаеше колко невероятно стегнат и корав е коремът му. От друга страна, тя бе качила още два килограма. След като никога в живота си не се бе тревожила за теглото си, тя дебелееше в къща, пълна с диетична храна. И когато й се удаваше случай да хапне истинска храна, като нескопосаните й медени карамелени бонбони, тя губеше контрол.
Обаче допълнителните килограми не бяха повлияли върху настоящия й тоалет - евтин сутиен в синьо и черно, боядисан чрез завързване на възли, разголващ гърдите повече от бански костюм, и шорти с абсурдно ниска талия, все едно беше по бикини.