- Расист - повтори Тоби. - Също като Еймс от сериала „Корени“.
- Надзирателят садист - поясни Бри.
- Правилно - усмихна се Луси. Тази седмица Бри заедно с Тоби гледаха стария минисериал и беше трудно да се каже кой от двамата бе по-запленен. - Децата трябва да знаят корените си - додаде Луси. - Да си афроамериканец, е част от твоето наследство, както и за моя брат Андре.
- Ами белите корени? - възрази Тоби. - Какво ще кажеш за тях?
Главата на Бри отново изникна изпод тезгяха.
- Вече ти казах. Родителите на твоята баба са били фермери от Върмонт.
- Тогава защо не изучаваме живота на върмонтските фермери? - тросна се Тоби. - Защо едните ми корени да са по-важни от другите?
Но Бри не се огъна.
- Не са по-важни. Но имат значение. - Отново се наведе зад тезгяха.
Въпреки дрязгите им Луси забеляза промяна в отношенията им. Двамата се гледаха един друг в очите и разговаряха по-често, макар че споровете им нямаха край. Освен това забеляза промяна и в самата Бри. Тя стоеше по-изправена, пушеше по-малко и говореше с по-голяма увереност. Като че ли терапевтичните свойства на меда й бяха вдъхнали сили.
Днес Луси се бе опитала да убеди Темпъл да тренира само по пет часа на ден и сериозно да обмисли принципа й „достатъчно добре“, но както можеше да се очаква, Темпъл не се съгласи. Много повече й провървя с хляба, който изпече в кухнята на Бри. Сега помагаше на Бри да довърши боядисването на четирите стари градински дървени стола в цветовете за великденските яйца - бледолилаво като зимзелен, светлосиньо, прасковено и нежножълто. На тях клиентите можеха да отдъхват в сянката на стария дъб, надвиснал над лавката. Бри се надяваше жизнерадостните им цветове да привлекат вниманието на шофьорите на преминаващите коли.
И може би столовете имаха ефект, защото една кола спря зад нея. Тя се обърна и видя тъмносив сув с илинойски номера. Сърцето й подскочи. Доколкото знаеше, Панда за пръв път се спираше тук на път към града, откакто бе отпуснал юздите на Темпъл. Той слезе от колата и с бавни крачки се насочи към нея.
- Ето къде прекарваш времето си. - Кимна към Тоби. - Здравей, Тоби. Луси днес изпече ли още хляб?
Тоби започваше да свиква с Панда. Миналата седмица двамата дори бяха излезли заедно с лодката.
- Пълнозърнест. Но пак е вкусен.
- Зная. Аз обичам крайшниците.
- Аз също.
- Готово. - С последен удар на чука Бри се изправи иззад тезгяха. - О, извинете - смотолеви тя, когато видя Панда. -Вдигах толкова шум, че не съм чула колата. С какво мога да ви помогна?
Луси пристъпи напред.
- Бри, това е Патрик Шейд, известен като Панда. Панда, запознай се с Бри Уест.
- Уест? - Усмивката на лицето на Панда се стопи. Той застина. После кимна отривисто и без да каже нито дума, се качи в колата и потегли.
18.
Сувът изчезна от погледите им. Бри побърза да се върне при рафтовете, опасващи фермерската лавка, и се зае да окачва коледните стъклени пчели върху клонките, които бе подредила зад бурканчетата с балсам за устни, восъчните свещи и сапуните във формата на цветя. Окачваше ги накриво и дори не се опитваше да спазва някаква аранжировка.
Когато Тоби отиде да вземе нещо за пиене, Луси се опита да разгадае току-що разигралата се сцена.
- Вие двамата с Панда познавате ли се?
Композицията с клоните опасно се наклони. Бри грабна две украшения и ги премести.
- Никога не сме се срещали.
- Но ти го познаваш?
Бри пренареди още едно от украшенията.
-Не.
Луси не й повярва.
- Смятам, че досега си разбрала, че можеш да ми вярваш поне малко.
Бри бутна кошничката със сапуните няколко сантиметра наляво. Раменете и се повдигнаха, когато пое дълбоко дъх.
- Някога живеех в къщата.
Луси се слиса.
- В къщата на Ремингтън?
Бри затършува в джоба за цигарите.
- Сабрина Ремингтън Уест. Цялото ми име.
- Защо никога не си го споменавала?
Бри зарея поглед към дърветата в посока на стария й дом. Мълча толкова дълго, че Луси реши, че няма да й отговори. Най-накрая приятелката й тихо изрече:
- Не обичам да говоря, нито дори да мисля за това, което е налудничаво, защото постоянно го мисля.
- Защо?
Бри пъхна по-надълбоко ръце в джобовете.
- Имам много спомени, свързани с къщата. Сложни спомени.
Луси разбираше от сложни спомени.
- В детството си прекарвах там всяко лято - заговори Бри. -Спрях да идвам, когато станах на осемнайсет, но останалите членове на семейството ми използваха къщата още дълги години след това, докато баща ми почина, а мама отиде в старчески дом. Накрая поддръжката стана твърде скъпа и братята ми я обявиха за продажба.