— Мъжът ми бе доведен син на Хендърсън Гранвил. Те бяха много близки.
Напуснаха ресторанта малко след четири часа и се разходиха по доковете по крайбрежието на „Дарсана Сад“, вдишвайки соления въздух. На Дейвид му се стори, че Джиин се наслаждаваше — чувство, което не бе изпитвала от дълго време. Това бе само част от моментната утеха, възникнала между тях, осъзна той, но всичко бе много по-дълбоко. Сякаш някакво огромно облекчение бе настъпило в нея.
Красотата й бе видима още в онези първи минути от тяхното запознанство на стълбите, но докато си спомняше кратката среща тогава, изведнъж осъзна каква бе разликата Джиин Камрън бе общителна, добродушна… приветливо очарователна. Но имаше и нещо друго, една отчужденост, предизвикана от самоконтрол. Пълен самоконтрол. Патина на авторитет, който нямаше нищо общо със статута й в посолството, нито пък с каквито и да е други изгоди, произтичащи от брака й с доведения син на посланика. Дължеше се само на собствените й решения и възгледи.
Бе наблюдавал същия отчужден авторитет цялата сутрин…, когато го запознаваше с различни хора, работещи в посолството, когато даваше указания на секретарката си, когато отговаряше по телефона и даваше бързи наставления.
Дори в закачките с Боби Балард тя се носеше твърдо, с увереност в познаването на собствения си модел. Балард можеше да казва шеговито, че тя може да се „напие безотговорно“, защото дори в най-смелите си представи тя не би си позволила да направи това.
Джиин се владееше напълно.
Именно това владеене започваше да я отпуска сега.
Вчера я бе наблюдавал отблизо, бе открил възрастта й, но явно този проблем не я вълнуваше — липсваше й суетност. Сега, докато вървеше по доковете, хваната за ръката му, осъзнаваше с удоволствие, че й хвърляха погледи различни Bocamos от крайбрежието. Сполдинг знаеше, че тя се надява той да разбира тези погледи.
— Виж Дейвид — обърна се тя развълнувано. — Онези лодки ще се сблъскат челно.
Няколкостотин ярда навътре в залива имаше два траулера, които всеки момент можеха да се блъснат, въздухът се изпълни с агресивното предупреждение на звука от парните им сирени, екипажите и на двата крещяха един към друг.
— Този отдясно ще промени посоката.
Направи точно това. В последния момент сред приглушени псувни и жестове.
— Как позна? — попита тя.
— Просто правото на път. Собственикът ще бъде засипан с искове за всички нанесени повреди. Въпреки това в най-скоро време ще избухне уличен скандал на някой от тези кейове.
— Хайде да не го изчакваме. Стигат ти толкова емоции.
Излязоха от района на доковете и тръгнаха по тесните улици на Ла Бока, гъмжащи от мухи рибни пазари, претъпкани с дебели продавачи, облечени в окървавени престижи и крещящи купувачи. Уловът бе пристигнал, а целодневният труд из морето — приключил. Почивката се състоеше в продажба и пиене и разкази за всички несгоди през последните дванайсет часа.
Пристигнаха на малко площадче, наречено Плаза Очо Кале, но без явна причина — нямаше нито номер осем, нито площад. Едно такси спря на ъгъла, от него слезе един клиент и таксито потегли отново. Пътят му бе препречван непрекъснато от пешеходци, безразлични към подобни превозни средства Дейвид погледна Джиин, тя му се усмихна и кимна с глава. Той викна на шофьора.
Вътре в таксито той даде своя адрес. Не му и хрумна дори да стори нещо друго.
Пътуваха без да говорят, раменете им се докоснаха, тя пъхна ръка под неговата.
— За какво мислиш? — попита Дейвид, виждайки далечното, но щастливо изражение на лицето й.
— О, мислех си за начина, по който си те представях, когато Хендърсън прочете кодираното съобщение миналата вечер… Да, винаги съм го наричала Хендърсън.
— Не мога да си представя никой, дори президента, да го нарича Хендърсън.
— Не го познаваш. Под външността му се крие един любвеобилен човек.
— Как си ме представяше?
— Много по-различен.
— От какво?
— От това, което си… Като начало смятах, че ще бъдеш много нисък. Едно аташе на име Дейвид Сполдинг, който е финансов специалист и ще провежда съвещания с банки и полковници за някакви пари, трябва да бъде нисък, поне петдесетгодишен и плешив. Той трябва да носи очила и да има тънък нос. Сигурно има и някаква алергия… често киха и непрекъснато духа носа си. Говори с кратки, отсечени изречения — точни и достатъчно неприятни.
— Гони и секретарките, не забравяй да споменеш и това.
— Моят Дейвид Сполдинг не гони секретарки, а чете мръсни книжки.
Дейвид почувства неприятно пробождане. Като се прибави запуснат външен вид, една мръсна носна кърпичка и очила, само че носени от време на време… О, Боже, Джиин правеше описание на Уолтър Кендъл.