— Твоят Сполдинг е неприятен човек.
— Не и новият — каза тя, като стисна ръката му.
Таксито спря до бордюра пред входа на Кордоба. Джиин Камрън се поколеба, втренчила поглед за момент във входната врата на блока. Дейвид проговори тихо, без да набляга на думите.
— Да те откарам ли в посолството?
Тя се обърна се към него и му каза:
— Не.
Дейвид плати на шофьора и заедно влязоха вътре.
Нишката, която бе закрепил на топката на вратата, се показваше.
Постави ключа в ключалката и я завъртя леко настрани, докато отваряше вратата. Апартаментът беше в същия вид, както го бе оставил сутринта. Разбра, че тя почувства неговото облекчение от този факт. Той задържа вратата, за да влезе тя Джиин влезе и огледа наоколо.
— Не е чак толкова зле, нали? — каза тя.
— Скромен, но все пак дом.
Остави вратата отворена и с усмивка, с жест — без да говори — я помоли да стой там, където е. Влезе бързо в спалнята, върна се и мина през двойната стъклена врата, водеща към малкия заден двор, ограден с висока ограда. Погледна нагоре и разгледа внимателно прозорците и покрива. Усмихна й се още веднъж изпод клоните на плодното дърво. Тя разбра, затвори вратата и отиде при него.
— Направихте всичко това много професионално, господин Сполдинг.
— Всичко в тон с най-добрата традиция на крайна страхливост, госпожо Камрън.
Осъзна грешката си веднага, щом я направи. Моментът не бе най-подходящият за използване на името й по съпруг. Все пак по някакъв косвен начин тя изглеждаше благодарна. Тя мина напред и застана точно пред него.
— Госпожа Камрън ти благодари.
Протегна ръка и обхвана кръста й с ръка. Ръцете й обвиха раменете му бавно, несигурно, тя хвана лицето му в двете си ръце и се вгледа право в очите му.
Той не помръдна. Решението, първата стъпка трябваше да бъде нейна, той разбираше това.
Поднесе устните си към неговите. Допирът бе нежен и прекрасен, предназначен за ангели. Тя потръпна в почти неконтролируемо чувство на желание. Устните й се разтвориха и притисна тялото си с невероятна сила в неговото, ръцете й се вкопчиха във врата му.
Отдръпна устните си от неговите и зарови лице в гърдите му, като го държеше яростно.
— Не казвай нищо — прошепна тя — Не казвай абсолютно нищо… Просто ме вземи.
Той я вдигна мълчаливо и я занесе в спалнята. Тя продължаваше да държи лицето си заровено в гърдите му, сякаш се страхуваше да погледне светлината или дори самия него. Постави я нежно на леглото и затвори вратата.
Само след няколко мига вече бяха голи и се покриха с одеялата. Тъмнината бе красива. Една великолепна утеха.
— Искам да кажа нещо — каза тя, галейки с пръст устните му, наведена над него, докосвайки леко с гърди неговите. Усмихна се с искрената си усмивка.
— Знам Ти искаш другия Сполдинг. Онзи слабия с очилата — каза той и целуна пръстите й.
— Той изчезна при някаква експлозия.
— С положителност си много описателна, млада госпожо.
— И не толкова млада… За това искам да поговорим.
— За пенсия ли? Да не би да се стремиш към социална осигуровка. Ще видя какво мога да направя.
— Бъди сериозен, глупчо.
— И не чак толкова глупав…
— Няма да има ангажименти, Дейвид — прекъсна го тя. — Искам да знаеш, че… Не знам по какъв друг начин да го кажа. Всичко се случи толкова бързо.
— Всичко бе съвсем естествено. Няма нужда от обяснения.
— Е, аз смятам, че има нужда. Не очаквах, че ще се озова тук.
— Аз също не очаквах, че ще бъдеш тук. Предполагам, че се надявах, това ще призная… Никой от нас не го е планирал.
— Не знам. Мисля, че аз го очаквах. Още като те видях вчера мисля, че някак подсъзнателно взех решение. Звучи ли ти налудничаво?
— Ако си взела подобно решение, значи е било крайно време да го сториш.
— Да, предполагам, че това е вярно. — Тя легна и се покри с чаршафа — Бях егоистка, разглезена и се държах много лошо.
— Защото не си спала с всеки срещнат ли? — Сега вече бе негов ред да се обърне и погали лицето й. Целуна и двете й очи. Когато тя ги отвори, той забеляза колко дълбокосини бяха станали от късното следобедно слънце, което се прокрадваше в стаята през спуснатите щори. Тя се усмихна, перфектно белите й зъби блестяха, устните й бяха извити с неподправено чувство за хумор.
— Това е смешно. Сигурно не съм патриот. Пазила съм очарованието си само за да го предоставя на човек, който дори не се бори за него.
— Готите не биха одобрили подобно нещо. Казвали са ми, че на първо място стоят бойците.
— Нека не им казваме. — Тя се протегна към лицето му. — Ох, Дейвид, Дейвид, Дейвид.