25
— Надявам се, че не съм ви събудил. Не бих ви безпокоил, ако не мислех, че трябва.
Гласът на посланик Гранвил по телефона бе по-загрижен, отколкото Дейвид очакваше. Той погледна часовника си, докато отговаряше. Беше десет часа и три минути сутринта.
— О?… Не, сър. Аз вече ставах. Съжалявам, че съм се успал.
На телефонната масичка имаше бележка. Беше от Джиин.
— Вашият приятел се свърза с нас.
— Приятел? — Дейвид разгъна бележката: „Скъпи мой, ти беше заспал така дълбоко, че сърцето не ми даде да те събудя. Повиках такси. Ще те видя сутринта. В Бастил. Твоят бивш полкови Феникс.“ Дейвид се усмихна, като си спомни усмивката й.
— … детайлите, сигурен съм, не бяха гарантирани — Гранвил каза нещо, но той не чуваше.
— Съжалявам, господин посланик. Трябва да е от лошата връзка, но вашият глас затихна и изчезна. Всички телефони отвъд Атлантика, на север, в центъра и на юг са като темпераментни инструменти. Неоспорим факт.
— Или нещо друго, страхувам се — каза Гранвил с раздразнение, явно отдавайки го на възможността от телефонно подслушване — Когато пристигнете, моля, елате при мен.
— Да, сър. Ще дойда направо там.
Взе бележката на Джиин и я прочете отново. Снощи бе казала, че усложнява живота й. Но също така, че между тях няма да има ангажименти.
Какво, по дяволите, е ангажиментът? Не искаше да спекулира с това. Не искаше и да мисли за чудесното откритие… внезапния, прекрасен комфорт, който те и двамата почувстваха. Не беше време за това…
Въпреки това да се откаже, значи да отхвърли една изключителна реалност. А той бе обучаван да се справя с реалността.
Не искаше да мисли за това.
Неговият „приятел“ бе влязъл във връзка с посолството.
Уолтър Кендъл.
Това бе друга реалност. И не можеше да чака.
Той смачка ядосано цигарата си, гледайки пръстите си.
Защо беше ядосан?
Не си направи труда да помисли по този въпрос. Сега той имаше да върши работа. Надяваше се, че защото има ангажимент, затова.
— Джиин каза, че вие едва сте издържали на вечерята. Имахте нужда от хубав сън и трябва да ви кажа, че изглеждате по-добре.
Посланикът излезе иззад бюрото си, за да го поздрави, когато влезе в широката, богато украсена стая. Дейвид бе малко озадачен. Старият дипломат беше наистина внимателен, показваше загриженост, която опровергаваше нескритото му неодобрение отпреди два дни. Или това бе, защото използваше името Джиин вместо строгото мисис Камрън.
— Тя бе много мила. Не бих могъл да намеря приличен ресторант без нея.
— Аз смея да кажа. Не ще ви задържам, по-добре започвайте с този Кендъл.
— Казахте, че се е свързал…
— Започна миналата нощ по-точно рано тази сутрин. Той е в „Алвеар“ и явно доста възбуден, според телефониста. В два и половина тази сутрин той викаше, като искаше да знае къде сте. Естествено ние не му дадохме тази информация.
— Благодарен съм ви. Както казахте, имах нужда от сън Кендъл не би ми позволил това. Имате ли телефонния му номер? Или да го взема от телефонния указател.
— Не, ето го — Гранвил отиде до бюрото и взе лист хартия Дейвид го последва и я взе от протегнатата ръка на посланика.
— Благодаря, сър. Ще се заема с това — Обърна се и тръгна към вратата. Гласът на Гранвил го спря.
— Сполдинг?
— Да, сър?
— Мисля, че мисис Камрън би искала да ви види. Да провери вашето възстановяване, смея да кажа. Кабинетът й е в южното крило. Първата врата, отдясно на входа. Знаете ли къде е?
— Ще го намеря, сър.
— Сигурен съм. Ще се видим по-късно.
Дейвид излезе от тежката барокова врата, като я затвори след себе си. Въобразяваше ли си или Гранвил неохотно даваше своето одобрение на неговата неочаквана, връзка с Джиин? Думите бяха одобрителни, тонът на гласа — неохотен.
Той мина надолу по коридора свързан с южното крило, и стигна вратата. Името й беше написано на месингова табелка, вляво от рамката на вратата. Не беше я забелязал вчера.
Значи неговото име беше Андрю. Сполдинг не бе попитал за първото му име, а тя не го каза доброволно.
Докато гледаше месинговата табелка, изпита много странно чувство. Обзе го възмущение от Андрю Камрън, възмущение от живота и смъртта му.
Вратата беше отворена и той влезе. Секретарката на Джиин очевидно бе аржентинка. Portena. Черната испанска коса бе опъната назад в кок, чертите й бяха латински.
— Мисис Камрън, моля. Аз съм Дейвид Сполдинг.
— Влезте, моля. Тя ви очаква. — Дейвид приближи вратата и завъртя дръжката.
„Беше изненада“, помисли си той. Тя беше до прозореца и гледаше към южната поляна, с лист в ръка и очила, вдигнати над челото върху светлокафявата коса.