Стресната, тя премести очилата от мястото им и застана неподвижно. Като го изучаваше бавно, се усмихна.
Разбра, че се страхува. За момент изпита нещо повече от страх. И тогава тя заговори и внезапното терзание го напусна, заместено от дълбоко облекчение.
— Събудих се тази сутрин и протегнах ръка към теб. Ти не беше там и аз помислих, че бих могъл да се разплача.
Той тръгна бързо към нея и те се прегърнаха. Никой не говореше. Тишината, прегръдката и чудесният комфорт се завръщаха.
— Гранвил действаше като прокурор преди малко — каза той накрая, като я държеше за раменете, гледайки в пъстрите сини очи, в които имаше такъв интелигентен хумор.
— Казах ти, че той е симпатичен, а ти не искаше да повярваш.
— Ти не ми каза, че ще вечеряме, все пак. Или че аз едва ще издържа.
— Надявах се, че ще се изпуснеш, че ще провокираш мислите му…
— Не го разбирам. А може би и тебе.
— Хендърсън има проблем… Аз. Той не знае как да се справи с мен. Той е прекалено предпазлив, защото аз го подведох да вярва, че искам това покровителство. Аз го направих, беше ми по-лесно. Но мъж, който е имал три съпруги и най-малко два пъти повече метреси във време, което не е Викторианско… А той знае, че ти няма да си тук задълго. Той би задал следния въпрос: „Става ли ти ясно?“
— Да, наистина — отговори Дейвид с английския маниер на Гранвил.
— Това е жестоко. — Джиин се засмя — Той сигурно не те одобрява, което прави мълчаливото му приемане много трудно за него.
Дейвид я отпусна.
— Аз зная прекалено добре, че той не одобрява… Виж. Имам да телефонирам на няколко места, излез и се срещни с някого.
— Само някой ли?
— Една ослепителна красавица, която би ме запознала с други ослепителни красавици, а и между нас казано, самият аз не мога да го понасям. Но трябва да го видя… Ще вечеряш ли с мен?
— Да, ще вечерям с теб. Бях го запланувала. Така че нямаш никакъв друг избор.
— Права си. Безсрамна!
— Изясних ти го вече. Ти ме принуди да сваля гарда, излизам от черупката си… Чувствам се прекрасно.
— Трябваше да се случи… Аз бях тук. — Не знаеше защо го каза, но трябваше.
Уолтър Кендъл крачеше из стаята така, сякаш се намираше в клетка Сполдинг седна на дивана, като го наблюдаваше, опитвайки се да реши на кое животно му прилича. Имаше няколко, за които се сети, но нито едно не бе домашно.
— Чуйте ме — каза Кендъл. — Това не е военна операция Получавате заповеди, а не вие ги давате.
— Съжалявам. Мисля, че не ме разбирате. — Дейвид бе изкушен да отговори на яростта на Кендъл по същия начин, но после се отказа.
— Не съм разбрал, по дяволите! Вие казахте на Суонсън, че сте имали някакви неприятности в Ню Йорк. Това си е ваш проблем, не наш.
— Не можете да бъдете сигурни в това.
— О, да, мога! Опитахте се да го кажете на Суонсън и той се хвана. Можехте да ни забъркате и нас.
— Какво, почакайте малко? — Сполдинг почувства, че може да се противопостави съвсем законно — в границите, които той сам бе определил за Кендъл.
— Казах на Суонсън, че по мое мнение „неприятностите“ в Ню Йорк биха могли да бъдат свързани с Буенос Айрес. Не съм казал, че са „свързани“, а казах, „че биха могли“.
— Невъзможно е.
— Как, по дяволите, сте толкова сигурен?
— Сигурен съм — Кендъл не само е раздразнен, помисли Дейвид, но и неспокоен — Това е бизнес предложение. Сделката е направена. Никой не се опитва да я спре. Да ги спре.
— Враждебността не намалява, защото сделката е направена. Ако германското командване разбере това, ще взриви Буенос Айрес, за да я спре.
— Ъ-хъ… добре, невъзможно е.
— Знаеше ли това?
— Знаем го… Затова не продължавай да объркваш това глупаво копеле Суонсън. Ще ти кажа нещо. Това е чисто парично договаряне. Можехме да го свършим без никаква помощ от Вашингтон. Но те настояваха, Суонсън също настояваше да имат човек тук. Окей — вие сте този човек. Можете да помогнете, да вземете документите и освен това говорите езици. Но това е всичко, което трябва да направите. Не привличайте внимание върху себе си. Никой не трябва да бъде разтревожен.
Неохотно Дейвид започна да разбира проницателната яснота на манипулацията на бригадния генерал Суонсън. Той го бе поставил в една ясна позиция. Убийството на Ерих Ринеман — дали ще го направи сам или ще плати на убиец, но то ще бъде напълно неочаквано. Суонсън не бе по никакъв начин „глупаво копеле“, за каквото го мислеше Кендъл. Или за какъвто го считаше Дейвид.