Безгрижно… но без чувство на безгрижие… той гледаше наоколо към групичките, разхождащи се по пътеките, по тревата, към гребците и към пасажерите на малките лодки в тъмното малко езеро. Кой от тях бе врагът?
Кои бяха тези, които го наблюдаваха, мъчейки се да разгадаят какво мисли той?
Би трябвало да ги открие… поне един-двама от тях… преди да са минали няколкото дни.
Това бе началото на неговата контрастратегия.
Изолирай и разгромявай!
Дейвид запали цигара и тръгна по миниатюрния мост. Той се чувстваше като зареден. Ловецът и преследваният бяха сега едно цяло. Чувстваше леко опъване по цялото тяло: по китките, ръцете, краката — мускулна и психическа напрегнатост. Познаваше това състояние. Както бе в Северната провинция.
А той бе добър в тази джунгла. Там бе най-добрият. Там бе изградил архитектурните си паметници, масивните си структури от бетон и стомана. Само в мисълта си.
Понякога това бе всичко, което имаше.
26
Погледна часовника си. Беше пет и половина, а Джиин бе казала, че ще бъде в апартамента около шест часа. Бе се разхождал около два часа и сега се намираше на ъгъла на Виамонте, само на няколко пресечки от апартамента си. „Прекоси“ улицата и отиде до щанд за вестници под навеса на един магазин, откъдето си купи вестник.
Погледна предните страници, развеселен от това, че новините за войната, доколкото ги имаше, бяха разположени най-долу, заобиколени от отчетите на Grupo de Oficiales за последните успехи на Аржентина. Забеляза, че името на някой си полковник Хуан Перон бе споменато в три подзаглавия.
Сложи сивия вестник под мишница и осъзнавайки, че е разсеяно потънал в мисли, погледна още веднъж часовника си.
Това не бе преднамерено движение от страна на Дейвид. Можеше да се каже, че нямаше намерение да се обръща рязко. Той просто се обърна, защото слънцето се отразяваше в часовника му, завъртя се инстинктивно надясно, със сгъната напред лява ръка, скрита в собствената му сянка.
Но вниманието му веднага бе отклонено от часовника. С крайчеца на окото си съзря внезапно определена суматоха по отсрещния тротоар. На около трийсет фута оттатък улицата двамата мъже се обърнаха бързо, като се сблъскаха с идващите насреща пешеходци и, извинявайки се, се вляха в потока по тротоара.
Мъжът отляво не беше достатъчно бърз или бе много безгрижен, много неопитен, може би, за да свие рамене или да се прегърби, преди да изчезне в тълпата.
Той остана от външната страна и Дейвид го разпозна.
Беше един от мъжете от покрива на апартамента в „Кордоба“. За неговия придружител Дейвид не можеше да бъде сигурен, но за този мъж той бе сигурен. Имаше дори едва забележимо накуцване в походката му. Дейвид си спомняше боя, който му нанесе.
Проследяваха го, разбира се, и това бе добре.
Времето на заминаването му не бе така далече, както си мислеше.
Измина още десет ярда в доста голяма група, която приближаваше ъгъла на „Кордоба“. Той си направи път между ръце, крака и пакети и влезе в малък бижутериен магазин, чиито изделия бяха безвкусни и евтини. Вътре няколко момичета се опитваха да изберат подарък за колежка, която напускаше работа. Сполдинг се усмихна на раздразнения собственик, показвайки, че може да почака, че не бърза. Собственикът направи жест на безпомощност.
Сполдинг застана до предния прозорец, прикрит от рамката на вратата.
След по-малко от минута той отново видя двамата мъже. Те все още бяха от другата страна на улицата Дейвид трябваше да следва тяхното приближаване през пролуките в тълпата. Двамата мъже говореха разгорещено, вторият мъж изглеждаше ядосан на своя накуцващ приятел. Двамата се опитваха да погледнат над главите на заобикалящите ги хора, като се надигаха на пръсти, изглеждащи глупаво като аматьори.
Дейвид предположи, че на ъгъла те ще завият надясно и ще тръгнат на изток по „Кордоба“, към неговия апартамент. Така и направиха. Собственикът на магазина отклони вниманието си към капризните клиентки. Сполдинг използва момента и излезе бързо в тълпата, изтича напряко през „Авенида Калао“, като се промъкваше между коли и ядосани шофьори. Трябваше да достигне другата страна, като остане извън погледа на двамата мъже. Не можеше да използва зебрите или тротоарите. Ще бъде много лесно и логично за мъжете да погледнат назад, както прави човек, който е загубил някого от поглед.
Дейвид вече познаваше обектите. Трябваше да съумее да раздели мъжете, за да хване този с накуцването. Да го хване и да го принуди да отговаря.
Ако имаха някакъв опит, размишляваше той, те щяха да стигнат до неговия апартамент и да се разделят. Единият мъж предпазливо щеше да влезе вътре, за да установи евентуалното му присъствие. Другият щеше да остане отвън, достатъчно далече от входа, за да не бъде забелязан. Разумът му диктуваше, че непознатият ще бъде този, който ще влезе в апартамента.