Ризата му бе разкъсана от яката до кръста, едната обувка свалена и чорапът също. Коланът му бе свален, ципът отворен частично.
Той изглеждаше точно като бродяга.
Изправи се до седнало положение и оправи вида си, доколкото бе възможно. Погледна към часовника си.
Часовникът го нямаше. Къде ли бе?
Портфейлът също. И парите. И всичко останало от джобовете.
Изправи се. Слънцето бе ниско, започваше ранната вечер, нямаше много хора по „Авенида Параня“.
Запита се колко ли е часът? Не можеше да е минал повече от един час, предположи той.
Дали Джиин все още го чакаше.
Тя свали дрехите му, сложи лед отзад на главата му и настоя да вземе топъл душ.
Когато излезе от банята, тя му приготви питие и седна до него на малкия диван.
— Хендерсън ще настоява за твоето преместване в посолството, знаеш това, нали?
— Не мога.
— Не може да продължават да те бият всеки ден. И не ми казвай, че са били крадци. Ти не искаше да преглътнеш това, когато Хендерсън и Боби се опитаха да ти кажат за мъжете от покрива!
— Това бе различно. За бога, Джиин! Аз бях напълно ограбен! — отговори Дейвид упорито. Важно бе тя да му повярва сега. И беше напълно възможно да реши да я избягва от сега нататък. Това също можеше да бъде важно. И ужасно мъчително.
— Тези, които ограбват хора, след това не поливат с уиски.
— Правят го, ако искат да имат достатъчно време, за да напуснат района. Това не е нова тактика. Докато нападнатият свърши с обясненията пред полицията, че е напълно трезвен, нападателите са вече на километри.
— Не ти вярвам. Дори не мисля, че ти очакваш да ти повярвам. — Тя седна и погледна към него.
— Очаквам да повярваш, защото е истина. Никой мъж не хвърля портфейла си, парите, часовника, за да накара момиче да повярва в лъжата му. Хайде, Джиин! Много съм жаден и главата още ме боли.
Тя сви рамене, явно разбрала, че е безполезно да спори.
— Страхувам се, че уискито е свършило. Ще отида да ти купя бутилка. На ъгъла на „Талсахуано“ има магазин за напитки. Той не е далече…
— Не — прекъсна я той, спомняйки си мъжа с огромните длани, който бе влязъл в сградата. — Аз ще отида. Заеми ми малко пари.
— Двамата ще отидем — отговори тя.
— Моля те?… Би ли почакала? Може да ме потърсят, бих искал човекът да знае, че ще се върна веднага.
— Кой?
— Човек на име Кендъл.
На улицата той попита първия срещнат къде има телефонна кабина. Беше през няколко пресечки на „Родригес Пеня“ в магазин за вестници.
Дейвид тичаше с всичка сила.
Момчето от хотела намери Кендъл в ресторанта. Когато стигна до телефона и започна да говори, той още дъвчеше. Дейвид си го представи с неприличното мляскане и животинското му дишане. Овладя се. Уолтър Кендъл беше болен.
— Лайънс ще дойде след три дни — му каза Кендъл. — Със „сестрите“ си. Ангажирах му място в квартал „Сан Телмо“. Тих апартамент, спокойна улица. Телеграфирах адреса на Суонсън. Той ще го даде на пазачите и те ще го устроят. Ще се свържат с вас.
— Мислех, че аз ще го настаня.
— Представих си, че ще усложните нещата — прекъсна го Кендъл. — Нищо не губите. Те или аз ще се свържем. Аз ще бъда тук известно време.
— Много съм щастлив… Защото и Гестапо изпитва същите чувства…
— Какво?
— Казах, защото и Гестапо изпитва същите чувства — изрази се малко неточно Кендъл. — Някой се опитва да ни спре. Не ме учудва.
— Ти си луд… с шибания си мозък.
— Не съм…
— Какво се е случило?
Тогава Дейвид му разказа и за пръв път в своята кратка връзка със счетоводителя той почувства страх у него.
— Имаше пробив в мрежата на Ринеман. Това не значи, че проектите няма да стигнат тук. А по-скоро ще имаме пречки… ако Ринеман е толкова добър, колкото казваш. Както го усещам, Берлин е разбрал, че проектите са откраднати. Знаят, че се измъкват от Европа надолу — или напряко или някак си, както Ринеман е уредил пътя им. Висшето командване е доловило нещо за сделките. Райхсфюрерите няма да го разтръбят, но ще опитат да попречат. С колкото е възможно по-малко шум. Но можеш да заложиш задните си части, че ще има много екскурзии в Пеенемюнде.
— Това е лудост… — Кендъл едва се чуваше. И после промърмори нещо, но Дейвид не можа да разбере думите.
— Какво каза?
— Адреса в това… „Телмо“. За Лайънс. Три стаи. Заден вход. — Кендъл още говореше тихо, почти недоловимо. „Човекът е почти в паника“, помисли Сполдинг.
— Едва те чувам, Кендъл… А сега, успокой се. Мисля, че е време да се представя на Ринеман, нали?
— Адресът в „Телмо“. Петнайсет „Тераза Верде“. Тихо е.