— Кой е връзката с Ринеман?
— Какво?
— Връзката с Ринеман.
— Не знам…
— За Бога, Кендъл, имал си четиричасово съвещание с него.
— Ще се свържа с теб…
Дейвид чу щракването. Той бе изумен. Кендъл му затвори телефона. Размисли да позвъни отново, но състоянието на безпокойство у Кендъл само би могло да влоши нещата.
Проклети аматьори!
Какво, по дяволите, очакват? Самият Алберт Шпеер да се свърже с Вашингтон и да изпрати малко проекти на военновъздушните сили, защото е чул, че те имат проблеми!?
Исусе!
Дейвид излезе ядосан от телефонната кабина в магазина направо на улицата. Къде, по дяволите, беше той? О, да, уискито. Магазинът бе там, в „Талсахуано“, каза Джиин. През четири пресечки на запад. Погледна към часовника си и, разбира се, нямаше часовник.
Проклятие!
— Съжалявам, че се забавих толкова. Обърках се. Вървях обратно през двете пресечки. — Дейвид сложи пакета с уиски и сода в умивалника. Джиин седеше на дивана, разтревожена за нещо, помисли той. — Търсиха ли ме?
— Не този, когото очакваше — каза Джиин меко. — Някой друг. Каза, че ще се обади утре.
— О, о? Остави ли името си?
— Да, остави го? — Когато тя отговори, Дейвид усети страх в гласа й. — Беше Хайнрих Щолц.
— Щолц? Не го познавам.
— Би трябвало. Той е подсекретар в Германското посолство… Дейвид, какво правиш?
27
— Съжалявам, senor! Мистър Кендъл напусна миналата нощ. В десет и трийсет, според картата.
— Остави ли друг адрес или телефонен номер тук, в Буенос Айрес.
— Не, сеньор. Мисля, че се връщаше обратно в Съединените щати. Имаше полет на „Пан Американ“ в полунощ.
— Благодаря — Дейвид остави телефона и протегна ръка за цигарите.
Беше невероятно! Кендъл изчезна в първия момент на затруднение.
Защо?
Телефонен звън стресна Дейвид.
— Ало?
— Хер Сполдинг?
— Да.
— Хайнрих Щолц. Обаждах се снощи, но вие бяхте излезли.
— Да, зная… Разбрах, че сте от германското посолство. Надявам се, че не е нужно да ви казвам, че намирам вашето обаждане за необичайно. И много неприятно!
— О, хайде, хер Сполдинг. Мъжът от Лисабон? Той да намира за необичайно? — Щолц се засмя тихо, но не обидно.
— Аз съм аташе в посолството, занимаващ се с икономика. Нищо повече. Ако знаете нещо за мене, със сигурност знаете това… сега закъснявам…
— Моля — прекъсна го Щолц. — Обаждам се от външен телефон. Сигурно това ви говори нещо.
Говореше му, разбира се.
— Не говоря по телефони.
— Вашият е чист, проверих го изцяло.
— Ако искате да се срещнем, определете време и адрес… Някъде в централната част. С хора наоколо, не извън града.
— Има ресторант „Каза Лангоста дел Мар“, през няколко улици северно от парк Лезама. Той е встрани, но не извън града. Има задни стаи. Завеси, а не врати, не е изолирано, а само уединено място.
— Час.
— Дванайсет и половина.
— Пушите ли? — попита Дейвид остро.
— Да.
— Носете пакет американски цигари. От момента на слизането от колата. В лявата ръка станиолът свален от едната страна на кутията, две цигари извадени.
— Това не е необходимо. Зная кой сте. Ще ви разпозная.
— Това не ме интересува. Аз не ви познавам. — Дейвид затвори рязко телефона. Както при всички такива срещи той щеше да пристигне на мястото по-рано, през входа за доставки, ако е възможно, и щеше да застане в такава позиция, че най-добре да наблюдава пристигането на свръзката. Цигарите не бяха нищо повече от психологическо средство — свръзката винаги излиза от равновесие от момента, в който осъзнае, че е разпозната мишена. Цел. Една набелязана свръзка се бои да не създаде проблеми. А ако самата тя е инициатор на проблема, просто няма да се появи.
Джиин Камрън вървеше по коридора към металното стълбище, което водеше към мазето.
Към „пещерите“.
„Пещерите“ — име, дадено без обич от работещите във Външното министерство по света, на тези подземни стаи, в които се намират шкафове, съдържащи досиетата на всички, които имаха и най-малък контакт с някое посолство — знайни и незнайни, приятели и врагове. Те включваха пълни проучвания и контрапроверки на целия персонал на посолството: къде са служили по-рано, оценки на Държавния департамент, рапорти за развитието им. Нищо, което бе възможно да се открие, не бе оставено извън тях.
Два подписа се изискваха, за да се разреши достъп до „пещерите“ — на посланика и на търсещия информация старши аташе.
Това бе правило, което понякога не бе спазвано поради кратко време или при спешни случаи. Морският офицер от охраната обикновено можеше да бъде убеден, че един установен вече аташе трябвате да има веднага достъп до определен материал. Морският пехотинец щеше да запише името на човека от посолството и на субекта в листа за проверка и да наблюдава, когато делото бъде извадено. Ако станеше нещо, всичко щеше да бъде за сметка на аташето.