— Не са… Да, има един човек, нищо повече от чиновник в действителност. Като всички от Гестапо той мисли себе си за персонален говорител на Райха и обременява куриерите, които, между другото, сътрудничат с нас. Той е както вие, американците, казвате — магаре. Няма никой друг.
— Сигурен ли сте?
— Разбира се. Щях да съм първият, който ще разбере, дори преди посланика, уверявам ви. Тази игра не е необходима, хер Сполдинг.
— Вие по-добре уредете тази среща с Ринеман… Това пък е необходимо.
— Да. Разбира се… Което отново ни връща към загрижеността на хер Ринеман — защо мъжът от Лисабон е в Буенос Айрес?
— Страхувам се, че трябва да бъде. Вие го казахте. Аз съм предпазлив. Аз съм опитен. И имам кодове.
— Но защо вие? Да ви преместят от Лисабон е скъпо. Говоря като неприятел и като обикновен неутрален съюзник с Ринеман. Има ли някакъв страничен въпрос, с който да не сме запознати?
— Дори ако има на мен също не ми е известен — отговори Сполдинг, неутрализирайки изпитателния поглед на Щолц с един от своите. — Тъй като ние говорим открито, аз искам тези проекти доставени, кодовете за проклетите ви пари изпратени и да се измъквам, по дяволите, от тук. Тъй като голяма сума от тези пари ще дойде от правителството, Вашингтон явно мисли, че аз съм най-добрият мъж, който не ще позволи да бъдем измамени.
И двамата останаха мълчаливи за известно време.
Щолц проговори.
— Вярвам ви. Вие, американците, винаги се боите да не бъдете измамени, нали?
— Хайде да поговорим за Ринеман Искам среща веднага. Няма да бъда спокоен, че уговорките на Кендъл са солидни, докато не го чуя от него. И не ще организирам схемата за кодовете с Вашингтон, докато не бъда удовлетворен.
— Няма ли схема?
— Няма да има, докато не видя Ринеман.
Щолц въздъхна дълбоко.
— Вие сте това, което говорят за вас — акуратен мъж. Ще видите Ринеман… ще трябва да стане като се стъмни, две смени на превозни средства, неговата резиденция. Той не може да рискува някой да ви види заедно… Тези предпазни мерки тревожат ли ви?
— Ни най-малко. Без кодовете няма да има трансфер на парите в Швейцария Мисля, че хер Ринеман ще бъде много гостоприемен.
— Да, сигурен съм… Много добре. Нашата работа е свършена. С вас ще се свържат тази вечер. Ще си бъдете ли вкъщи?
— Ако не съм, телефонният оператор в посолството ще знае къде съм.
— Denn auf Wlederschen, wein Herr. — Щолц стана от стола и кимна дипломатично с глава. — Heute Abend.
— Heute Abend — отговори Сполдинг, докато германецът отвори завесата и излезе от сепарето. Дейвид видя, че Щолц бе оставил цигарите на масата малък подарък или малко оскърбление. Извади една и се усети, че мачка върха й, както правеше Кендъл винаги с всяка цигара, която приготвяше да пуши. Дейвид скъса хартията около тютюна и я хвърли в пепелника. Всичко, което му припомняше за него, бе неприятно сега. Не можеше да мисли за Кендъл и неговото внезапно, причинено от страх, заминаване.
Имаше друго, за което да мисли сега.
Хайнрих Щоли, „трети, четвърти поред“ в германското посолство, не бе толкова високопоставен, колкото си мислеше. Нацистът не беше излъгал — той не знаеше, че Гестапо е в Буенос Айрес. А ако той не знаеше, това означава, че някой не го осведомява. Беше ирония помисли Дейвид, че той и Ерих Ринеман щяха да работят заедно, въпреки всичко. Преди да убие Ринеман, разбира се.
Хайнрих Щолц седна на бюрото и взе телефона. Заговори на своя безупречен, академичен немски.
— Свържете ме с хер Ринеман в Луджан.
Постави слушалката облегна се назад на стола и се усмихна. Няколко минути по-късно телефонът иззвъня.
— Хер Ринеман?… Хайнрих Щолц… Да, да, всичко мина спокойно. Кендъл каза истината. Този Сполдинг не знае нищо за Коенинг и диамантите, единствената му грижа са проектите. Единствената му заплаха — тази за задържане на кодовете. Играе елементарни игри, но на нас ни трябват кодовете. На американските флотски патрули може да бъде заповядано да затворят пристанището, траулерът ще трябва да излезе… Можеш ли да си представиш? Всичко, от което Сполдинг се интересува, е да не бъде измамен!
28
Отначало помисли, че е сгрешил… Не, това не беше съвсем вярно, размисли той, това не беше първата му мисъл. Нямаше първа мисъл, имаше само реакция.
Беше зашеметен.
Лесли Хаукууд!
Видя я от прозореца на таксито да говори с мъж на южния край на фонтана на Плаза де Майо. Таксито бавно си проправяше път през трафика на огромния площад. Той нареди на шофьора да спре.