Дейвид плати на шофьора и излезе. Сега беше точно срещу Лесли и мъжа, можеше да види неясните фигури през струите на фонтана.
Мъжът връчи на Лесли плик и се поклони с европейски поклон. Обърна се и тръгна по тротоара с вдигната за такси ръка. Едно спря и мъжът влезе в него, таксито навлезе в потока на трафика и Лесли тръгна към зебрата, очаквайки сигнала за пешеходци.
Дейвид предпазливо заобиколи фонтана и избърза към тротоара, точно когато светофарът светна.
Той се промъкваше между автомобили, предизвиквайки свирене на клаксони и ядосани викове, проправяше си път наляво, в случай че тя се обърне към движението. Тя бе около петдесет ярда пред него и не можеше да го забележи, сигурен бе в това.
На булеварда Лесли се отправи на запад към „Авенида 9 де Хулио“. Дейвид намаляваше разстоянието между тях, но се пазеше незабележим в тълпата. Тя спираше за малко пред няколко витрини, на два пъти явно се колебаеше дали да влезе.
Типично за Лесли — тя мразеше да се отказва от придобиването на нещо ново.
Продължаваше да върви все пак. Веднъж погледна ръчния си часовник, зави надясно по „Хулио“ и провери номерата на два адреса на магазини, явно за да установи посоката на номериране.
Лесли Хаукууд никога не бе стъпвала в Буенос Айрес.
Тя продължи на север с бавна стъпка, явно наслаждавайки се на невероятните цветове и размерите на булеварда. Стигна ъгъла на „Кориентес“, който се намираше в центъра на театралния квартал и започна да се шляе край афишите, като се взираше в снимките на главните изпълнители.
Сполдинг осъзна, че американското посолство е на не повече от две пресечки, между „Авенида Супача“ и „Есмералда“. Нямаше смисъл да си губи времето.
Видя го, преди той да проговори. Очите й се разшириха, челюстта й увисна, цялото й тяло затрепери видимо. Кръвта се изцеди от загорялото й лице.
— Имаш две възможности Лесли — каза Сполдинг, като се приближи на крачка от нея, гледайки надолу към ужасеното й лице. — Посолството е пред нас, то е територия на Съединените щати. Ще бъдеш арестувана като гражданка, която вреди на националната сигурност, ако не и за шпионаж. Или можеш да дойдеш с мене… И да отговаряш на въпроси. Кое от двете ще предпочетеш?
Таксито ги отведе до аерогарата, където Сполдинг нае кола с документи, идентифициращи го като Доналд Сканлан, минен инспектор. Това бяха документи, които носеше, когато се срещаше с такива хора като Хайнрих Щолц.
Държеше Лесли за ръката, с достатъчен натиск, който я предупреждаваше да не се опитва да избяга. Тя бе негов пленник и той бе съвсем сериозен. Тя не каза нищо през време на пътуването до аерогарата просто гледаше през прозореца избягвайки очите му.
Единствените й думи пред гишето за наемане на коли бяха:
— Къде отиваме?
Неговият отговор бе кратък.
— Извън Буенос Айрес.
Той следваше пътя край реката на север към предградията и хълмовете над града. Няколко мили в провинция Санта Фе, река Рио Луджан се извиваше на запад, а той слизаше по стръмните склонове към магистралата успоредна на брега. Това бе територия на богатите аржентинци. Бяха закотвени яхти или бавно плуваха платноходи от всички класи, лениво „хващаха“ вятъра нагоре по реката, лавирайки хармонично между малки зелени островчета, които „изскачаха“ от водата като буйни градини. Частни пътища се отделяха от магистралата, незабележимо извиваха на запад, отдалечавайки се от водата. Бреговете бяха осеяни с огромни вили и всичко бе направено с умишлено визуално въздействие.
Видя път отляво, където започваше хълм. Зави по него и след една миля намери място за спиране.
Viffia Tigre.
Панорама. Вежливост към туристите. Закара колата в предната част на паркинга и спря близо до парапета. Беше делничен ден и нямаше други автомобили.
Лесли не каза нищо през едночасовото пътуване. Пушеше цигари, ръцете й трепереха, очите й отказваха да срещнат неговите. От опит Дейвид знаеше цената на мълчанието при тези условия.
Момичето бе близо до припадък.
— Добре. Сега идват въпросите. — Дейвид се обърна от мястото си с лице към нея. — И, моля те, повярвай ми, няма да се поколебая да те поставя под военен арест, ако откажеш.
Тя завъртя глава и го погледна ядосано, все още със страх.
— Защо не го направи преди един час?
— Имах две причини — отговори просто той. — След като посолството се намеси, ще бъда с вързани ръце чрез верига от команди, тогава решенията няма да бъдат мои. Случаят за мене е много любопитен, за да загубя този контрол… И, второ, стара приятелко, мисля, че си затънала до гуша. Какво е то, Лесли? В какво си замесена?
Тя сложи цигарата в устата си и вдъхна така, сякаш животът й зависеше от пушека. Затвори за кратко очи и проговори, почти шепнейки: