Това бе обяснението за бавния ход по „Авенида де Майо“. Но Дейвид прекъсна срещата, нямаше обяд. Размишляваше дали е бил проследяван, след като напусна ресторанта. Не го беше грижа. Мислите му бяха за Хайнрих Щолц и за присъствието на Гестапо, за което самият Щолц нищо не знаеше.
— Вашите хора са много усърдни. А сега, кои са те?
— Мъже… и жени, които имат призвание. Цел. Велико призвание.
— Не е това, за което питам…
Чу се звук на автомобил, идващ отдолу по хълма към паркинга. Сполдинг бръкна в сакото за пистолета си. Колата се показа и продължи нагоре, покрай тях. Хората в колата се смееха. Дейвид отново насочи вниманието си към Лесли.
— Помолих те да ми вярваш — каза момичето. — Бях на път към адрес на булевард „Хулио“. Трябваше да съм там в един и половина. Ще се чудят къде съм.
— Няма да ми отговориш, нали?
— Ще ти отговоря по този начин. Тук съм, за да те убедя да напуснеш Буенос Айрес.
— Защо?
— Каквото и да правиш — а аз не зная какво е то, те не ми казаха, — то не може да стане. Не, няма да оставим да се случи. Не е правилно.
— След като не знаеш какво е, как можеш да казваш, че не е правилно?
— Защото ми бе казано. Това е достатъчно!
— Ein Volk, ein Reich, ein Fuhrer! — каза Дейвид кротко. — Влизай в колата!
— Не. Ти трябва да ме чуеш. Бягай от Буенос Айрес. Кажи на твоите генерали, че това няма да стане!
— Влизай в колата?
Чу се звук от друг автомобил, този път идващ от обратната посока отгоре. Дейвид сложи отново ръката си под жакета, но после я извади спокойно. Беше същата кола със смеещите се туристи, която мина край тях преди малко. Те още се смееха още ръкомахаха вероятно подпийнали от обедното вино.
— Не можеш да ме отведеш в посолството! Не можеш!
— Ако не влезеш в колата, ти ще се събудиш чак там. Хайде!
Изведнъж, скърцане на гуми по пясъка. Слизащият автомобил зави рязко, в последната секунда обърна се остро към паркинга и спря.
Дейвид погледна нагоре и се прокле — ръката му бе неподвижна в сакото.
Две мощни пушки се показваха през отворените прозорци на колата. Бяха насочени към него.
Главите на тримата мъже вътре бяха покрити с копринени чорапи, лицата им сплескани, гротескни под полупрозрачните маски. Пушките бяха в ръцете на мъжа до шофьора на предното място и на другия отзад.
Мъжът отзад отвори вратата държеше здраво пушката. Даде заповедта със спокоен глас. На английски.
— Влизай в колата мисис Хаукууд… И вие, подполковник. Освободете оръжието си — с два пръста.
Дейвид направи това, което се искаше от него.
— Идете до парапета — продължи мъжът от задната седалка — и го пуснете оттатък, в дърветата.
Дейвид се подчини. Мъжът излезе от колата, за да влезе Лесли След това се върна на своето място и затвори вратата.
Боботене на мощна машина и още веднъж свистене на гуми върху едрозърнестия пясък. Колата се наклони напред излезе от паркинга и набра скорост надолу по хълма.
Дейвид застана до парапета. Можеше да прескочи и да намери пистолета. Нямаше смисъл да последва автомобила с Лесли Хаукууд и тримата мъже с маски от чорапи. Неговата кола под наем не можеше да се сравнява с „Дюсенберг“-а им.
29
Ресторантът бе подбран от Джиин. Той се намираше в северната част на града, отвъд парка Палермо, и бе подходящо място за делови срещи. В стените до всяко сепаре имаше вградени телефонни жакове, а сервитьорите непрекъснато носеха и отнасяха телефони от закътаните маси.
Бе леко изненадан, че Джиин знаеше такъв ресторант и че го е избрала точно за тях.
— Къде ходи днес следобед? — попита тя, като видя, че той оглежда задименото заведение от сепарето, в което бяха седнали.
— Имах две конференции. Много скучни. Банкерите имат склонност да удължават всички срещи, дълго след като е трябвало да приключат. Дали се намират на Странд, или Уол Стрийт няма никакво значение — заяви той и й се усмихна.
— Да… Е, може би просто винаги търсят начини за изтръгване и на последния долар.
— Тук няма „може би“. Така е… Доста приятно място, между другото. Напомня ми за Лисабон.
— Рим — продължи тя. — По-скоро прилича на Рим. Съвсем различно. Знаеш ли, че италианците представляват около трийсет процента от населението на Буенос Айрес?
— Знаех, че са значителна част от него.
— Италианската ръка… Това трябва да означава нещо зло.
— Или умно. Не е задължително да е зло. Обикновено завиждат на „фината италианска ръка“.
— Една вечер Боби ме доведе тук… Мисля, че тук води доста момичета.
— Мястото е… дискретно.