Нищо повече. Сякаш току-що бе спряла да пише.
Той смачка салфетката, пъхна я в джоба си и тичешком премина по обратния път към изхода. Сервитьорът стоеше до вратата.
— Сеньор? Има ли някакъв проблем?
— Дамата от сепарето. Къде отиде?!
— Госпожа Камрън, ли?
„Исусе“, помисли Дейвид, гледайки спокойния porteno.
Какво ставаше? Резервацията бе направена на негово име. Джиин бе споменала, че е идвала само веднъж преди това.
— Да! Госпожа Камрън! Проклятие, къде е тя?
— Тя напусна преди няколко минути. Взе първото такси на ъгъла.
— Чуй ме…
— Сеньор — прекъсна го раболепният аржентинец. — Един господин ви чака отвън, който ще се погрижи за сметката. Той има сметка при нас.
Сполдинг погледна през огромните стъкла на тежката външна врата. През стъклото можеше да види мъж, който стоеше на тротоара. Бе облечен в бял елегантен костюм.
Дейвид отвори вратата и се приближи към него.
— Вие ли искате да ме видите?
— Само ви чакам, хер Сполдинг. Да ви придружа. Колата трябва да пристигне след петнайсет минути.
30
Зеленият „Пакард“-седан спря отсреща на улицата, точно пред ресторанта. Ръката на шофьора се появи през отворения прозорец, един неопределен пакет цигари в лявата ръка. Мъжът в бял костюм „Палм Бийч“ помаха учтиво към Сполдинг да го последва.
Като приближи, Дейвид можа да види, че шофьорът бе едър мъж в черна плетена риза с къси ръкави, които разкриваха и подчертаваха мускулестите му ръце. Той имаше набола брада, дебели вежди, приличаше на пристанищен работник. Грубият му изглед бе предвиден. Сполдинг бе сигурен в това. Мъжът, който вървеше до него, отвори вратата на колата и Дейвид влезе.
Никой не проговори. Колата потегли на юг, обратно към центъра на Буенос Айрес, след това на североизток в района на Аеропарк. Дейвид бе леко изненадан като разбра, че шофьорът влезе в широка магистрала, успоредна на реката — същият път, по който мина днес с Лесли Хоукууд. Мислеше дали пътят бе избран нарочно, ако те очакваха да направи някоя забележка поради съвпадението. Седна облегнат назад, не показвайки с нищо, че е разпознал пътя.
„Пакард“-ът ускори по широкия крайречен път, който сега завиваше наляво покрай водата и навлизаше между хълмовете на северозапад. Колата обаче не се изкачи по никой от страничните пътища, както Дейвид направи преди няколко часа. Вместо това шофьорът поддържаше равномерна висока скорост. За момент улови рефлектиращ в светлините на колата пътен знак: Тигре 12 км.
Трафикът бе слаб, от време на време бързо профучаваха коли от обратната посока, а няколко бяха задминати от „Пакард“-а. Шофьорът проверяваше непрекъснато задното и страничното огледала.
В средата на голям завой на пътя „Пакард“-ът намали ход. Шофьорът кимна с глава към мъжа в бял костюм, който седеше до Дейвид.
— Сега ще сменим коли, хер Сполдинг — каза мъжът, бръкна в сакото си и извади пистолет.
Пред тях имаше единична сграда, извънградски ресторант или странноприемница с кръгообразна алея, която извиваше пред вратата към широк паркинг отстрани. Прожектори осветяваха входа и тревната площ пред нея.
Шофьорът зави в алеята, мъжът до Сполдинг го потупа.
— Излезте оттук, моля. Влезте направо вътре.
Дейвид отвори вратата. Той бе учуден като видя, че униформеният пазач остана до вратата, без да отиде към „Пакард“-а. Вместо това той бързо прекоси пред вратата и тръгна по пясъчната алея към паркинга. Сполдинг отвори предната врата и влезе в покритото с килим фоайе на ресторант; мъжът в белия костюм бе по петите му, отново с пистолет в джоба.
Вместо да продължи към входа на ресторанта, мъжът хвана учтиво Дейвид за лакътя и почука на нещо, което изглеждаше като врата на малък кабинет във фоайето. Вратата се отвори и двамата влязоха вътре. Това бе малък кабинет, но не този факт направи впечатление на Сполдинг. Смаян бе от двамата мъже вътре. Единият облечен в бял костюм „Палм Бийч“, другият… Дейвид спонтанно се засмя, бе облечен с идентични на неговите дрехи. Светлосиньо сако от рипсено кадифе и тъмни панталони. Вторият мъж имаше неговата височина, същата структура и почти същия цвят на кожата и косата.
Дейвид нямаше време да го огледа повече. Светлината в кабинета, настолна лампа, бързо бе загасена от новодошлия в бял костюм. Германецът, който бе придружил Сполдинг, отиде до единичния прозорец, който гледаше към кръглата алея. Проговори меко:
— Schnell. Beeiben sie sick… Danke.
Двамата мъже бързо отидоха до вратата и излязоха навън. Силуетът на германеца до прозореца прозираше от светлината на предната врата. Той повика Дейвид.