— Kommen sie her.
Дейвид отиде до прозореца и застана до него. Навън техните двама двойници бяха на алеята, говореха и жестикулираха, сякаш спореха, не бурно, а като леко разногласие. И двамата пушеха цигари и лицата им много често бяха прикривани от ръцете. Гърбовете им бяха обърнати към магистралата. Тогава отдясно, откъм паркинга, дойде автомобил и те се качиха в него. Колата тръгна бавно наляво към входа за магистралата. Изчака за няколко секунди удобен момент, за да се влее в редкия нощен трафик. Изведнъж дръпна напред, прекоси в дясно по магистралата и потегли на юг, към града.
Дейвид не знаеше дали този сложен „номер“ бе необходим. Бе почти готов да попита мъжа до него. Преди да попита обаче забеляза усмивката на лицето му, само на инчове от своето до прозореца. Сполдинг погледна навън.
На около петдесет ярда встрани от пътя, край реката, светнаха фарове. Кола, обърната на север, бързо направи пълен завой по широката магистрала и потегли на юг с внезапно увеличена скорост.
Германецът се ухили.
— Amerikanische… Kinder.
Дейвид пристъпи навътре. Мъжът прекоси към бюрото и светна лампата.
— Това бе интересно упражнение — каза Сполдинг. Мъжът погледна нагоре. — Просто… как го казвате вие, Vorsichtsmassnahme…
— Предпазливост — каза Дейвид на немски.
— Ja. Правилно, вие говорите немски… Хайде. Хер Ринеман не трябва да ни чака повече, отколкото… предпазните мерки изискват.
Сполдинг разбра, че дори на дневна светлина ще бъде трудно да се намери черният път. Както изглеждаше, без улични лампи и само с мъглявото осветление от луната „Пакард“-ът се люшна от твърдия паваж в черната стена на издигащата се буйна растителност. За разлика от преди тук ясно се чуваше забележимият шум на пръст под колелата, когато колата се плъзна напред. Шофьорът познаваше пътя — всичките му завои и прави участъци. На половин миля навътре в гората черният път внезапно се разшири и повърхността му стана гладка и твърда отново.
Виждаше се огромен паркинг. Четири каменни стълба, широки, средновековни на вид, бяха разположени на равно разстояние един от друг в далечния край на тъмното поле. Над всяка каменна колона имаше мощен прожектор, който хвърляше светлина, кръстосваща над целия район и дърветата под него. Между огромните колони имаше дебела желязна решетеста ограда, в центъра на която се намираше мрежеста стоманена врата, явно работеща с електричество.
Мъже, облечени в тъмни ризи и панталони, подобни на военни по кройка, стояха наоколо, няколко от тях с кучета на ремъци.
Добермани. Огромни, които се дърпаха от кожените си ремъци и лаеха ожесточено.
Чуха се заповеди от кучкарите и кучетата утихнаха.
Мъжът в белия костюм отвори вратата и излезе. Той отиде до главната колона, където се появи охрана иззад оградата вътре в двора. Двамата мъже поговориха кратко. Дейвид можеше да види, че зад охраната в тъмнината имаше бетонно или е гипсова мазилка помещение, дълго може би двайсет фута, с малки прозорчета, през които прозираше светлина. Патрулът се върна в миниатюрната къщичка, а мъжът в бял костюм дойде обратно до „Пакард“-а.
— Ще почакаме няколко минути — каза той, качвайки се в колата на задната седалка.
— Мислех, че бързаме.
— За да бъдем тук. Да съобщят на хер Ринеман, че сме пристигнали. А не веднага да бъдем приети.
— Разбрано, колега — каза Дейвид.
— Хер Ринеман може да прави каквото си иска.
След 10 минути стоманената мрежеста врата се разлюля леко и се отвори, шофьорът запали машината „Пакард“-ът премина край къщичката и охраната. Доберманите започнаха своя хищен лай отново, но господарите им веднага ги накараха да млъкнат. Пътят се виеше нагоре по хълма, свършвайки в друг район за паркиране пред огромна бяла къща с широки мраморни стъпала, водещи до най-голямата двойна дъбова врата, която Дейвид бе виждал някога. Тук също прожектори осветяваха целия район. Имаше фонтан в средата на вътрешния двор и отраженията на светлините отскачаха от струите вода.
Изглеждаше така, сякаш някоя екстравагантна плантаторска къща от довоенния юг беше демонтирана, камък по камък, дъска по дъска, мраморен блок по мраморен блок и изградена отново дълбоко в аржентинската гора.
Една необикновена гледка, която малко плашеше със своята масивна архитектурна концепция. Строителният инженер у Дейвид бе провокиран и смаян в същото време. Изчисляването на материалите ще трябва да е било доста трудно, а начините за изравняването и транспортирането — необикновени.