Колата на Ринеман бе подготвена за критични обстоятелства. Чисти изстрели можеха да бъдат произведени към всеки автомобил, който ги преследва. Видимостта бе добра и имаше минимални неудобства при високи скорости на трудни терени.
— Представете си, че това е американско наблюдение, което ме охранява? — Дейвид викаше, докато германецът коленичи на седалката, готов да промуши оръжието в отвора.
— Не е това.
— Вие не знаете!
— Senores! — извика шофьорът. — Слизаме надолу по хълма, това е много дълъг, широк завой. Спомням си това. Долу има ливади с високи треви. Равно е… пътища. Дръжте се!
„Бентли“-то изведнъж се гмурна, сякаш изскочи от ръба на пропастта. Последва рязко намаляване на скоростта, толкова ненадейно, че германецът с пушката бе изхвърлел назад, неговото тяло остана във въздуха за частица от секундата. Сгромоляса се в подпората на предната седалка с оръжие, вдигнато нагоре, за да не се счупи при падането.
Дейвид не се… не можеше… да се колебае. Грабна автомата с пръсти около спусъка, извивайки го навън, и го издърпа от ръцете на германеца. Лейтенантът на Ринеман бе смаян от действието на Дейвид. Протегна ръка към колана си за пистолета.
„Бентли“-то сега хвърчеше по стръмния наклон с много голяма скорост. Широкият завой, за който спомена аржентинецът, бе достигнат, колата влезе в завоя наклонена, изглежда потвърждаваше една инженерна уникалност — да се движи на две гуми.
Дейвид и германецът притиснаха гърбове на противоположните страни, със стегнати крака и пръсти, впити във филцовия мокет.
— Дай ми автомата! — Германецът насочи пистолет към гърдите на Дейвид. Дейвид държеше автомата под мишница, с пръст на спусъка и с дуло на чудовищното оръжие, насочено към стомаха на германеца.
— Ако стреляш и аз ще стрелям — изкрещя в отговор той. — Аз може и да се измъкна. Ти няма. Ти ще се размажеш из колата!
Сполдинг видя, че шофьорът се паникьоса. Действието на задната седалка, прибавено към проблемите от хълма, скоростта и завоите, създадоха криза, която той не бе способен да овладее.
— Senores! Madre de Jesus!… Ще ни убиете!
„Бентли“-то удари за миг скалния бордюр на пътя, разтърсването бе зашеметяващо. Шофьорът изви обратно към централното платно.
Германецът проговори.
— Държиш се глупаво. Тези мъже преследват теб, не нас!
— Не съм сигурен. Не убивам хора по предположение!
— Тогава ще убиеш нас? По каква причина?
— Не искам никой да бъде убит… Сега свали пистолета. И двамата знаем последиците.
Германецът се поколеба.
Ново сътресение, „Бентли“-то бе ударило голям камък или паднал клон. Това бе достатъчно, за да убеди лейтенанта на Ринеман. Той остави пистолета на седалката.
Двамата противници се облегнаха, очите на Дейвид бяха върху ръката на германеца, а неговите — върху автомата.
— Madre de Dios! — Викът на аржентинеца показваше облекчение, нямаше вече паника.
Постепенно „Бентли“-то намаляваше скорост.
Дейвид погледна през предното стъкло. Излизаха от завоя на хълма, в далечината беше равната повърхност на ливади, миниатюрни пампаси, отразяващи бледата лунна светлина. Протегна ръка и взе пистолета на германеца от седалката.
Това бе неочаквано движение, лейтенантът на Ринеман бе ядосан на себе си.
— Поемете си дъх — каза Сполдинг на шофьора. — Изпушете цигара и ме откарайте обратно в града.
— Полковник — прогърмя германецът, — може да задържите оръжията, но зад нас все още има кола! Ако не желаете съвета ми, то оставете поне да излезем от пътя!
— Нямам време за губене. Не му казах да намали само за да се отпусне.
Шофьорът навлезе в равна отсечка от пътя и засили „Бентли“-то. Докато правеше това, използва съвета на Дейвид и запали цигара. Колата отново бе стабилна.
— Седни назад — заповяда Дейвид, разполагайки се диагонално в десния ъгъл с коляно на пода и автомат, който държеше небрежно, но не безгрижно.
Аржентинецът заговори уплашено и монотонно.
— Отново има светлини. Те приближават по-бързо, отколкото мога да карам тази кола… Какво ще наредите да правя?
Дейвид помисли за възможностите.
— Дай им шанс да отговорят… Достатъчна ли е лунната светлина, за да виждаш пътя — със загасени светлини?
— За малко. Не за дълго. Не си спомням…
— Светни и загаси! Два пъти… Сега!
Шофьорът направи, както му казаха. Ефектът беше странен, внезапната тъмнина, рязкото осветяване… докато „Бентли“-то минаваше покрай високата трева от двете страни на пътя.
Дейвид гледаше светлините на проследяващото ги превозно средство през задния прозорец. Нямаше отговор на сигналите. Той разсъждаваше дали ги бяха разбрали, дали бяха приели неговия сигнал.