— „Тортюгас“ — погледна я в очи. — Случи се „Тортюгас“.
— О, Господи — прошепна тя и зарови лице в гърдите му. — Объркана съм. Не мога да кажа онова, което искам. Недей. Моля те, недей… да позволяваш да се случи нещо друго.
— Тогава ще се нуждая от помощта ти.
— Аз? Как мога да го сторя? — попита тя, отдръпвайки се назад.
— Отговори на въпросите ми… Ще разбера, ако лъжеш.
— Да лъжа?… Не се шегувай. Никога не съм те лъгала.
Вярваше й… но това с нищо не улесняваше целта, която си бе поставил. Нито пък я изясняваше.
— Откъде научи името „Тортюгас“?
Тя отдръпна ръцете си от врата му и той я пусна. Направи няколко крачки встрани, но в никакъв случай не отстъпваше.
— Не се гордея с онова, което направих. Никога преди не съм постъпвала по този начин. — Обърна се с лице към него. — Слязох долу в „пещерата“… без да бъда упълномощена… и прочетох досието ти. Сигурна съм, че това е най-краткото досие в историята на дипломатическия корпус.
— Какво е написано в него?
Разказа му.
— Виждаш ли, моят въображаем Дейвид снощи имаше някаква отчетлива основа в действителност.
Сполдинг отиде до прозореца, който гледаше към западната тревна площ в двора на посолството. Ранно слънце огряваше всичко наоколо, а по тревата искреше роса. Напомняше му на добре поддържаната тревна площ, която бе видял на нощното осветление в подножието на терасата на Ринеман. А този спомен, от друга страна, му напомняше за кодовете. Той се обърна и каза:
— Трябва да говоря с Балард.
— Само това ли ще кажеш?
— Не толкова митичният Дейвид има да върши работа. Това не се е променило.
— Искаш да кажеш, че аз не мога да го променя.
Той се обърна и тръгна към нея.
— Не, не можеш… Моля се на Бога да можеш, желая аз да мога. Не мога да се убедя… за да перифразирам определено момиче, че онова, което правя, ще има някакво значение… но реагирам по навик, предполагам. Може би е просто моето собствено аз, може да е толкова просто.
— Казах, че си добър, нали?
— Да. Такъв съм… Знаеш ли какъв съм?
— Разузнавач. Агент. Човек, който работи с други мъже, шепнешком, нощем, с голямо количество пари и лъжи. Виждаш ли, мисля по този начин.
— Нямах предвид това. Това е нещо ново… Онова, което съм… Аз съм строителен инженер. Строя сгради и мостове, язовири и магистрали. Веднъж дори построих разширение за зоологическа градина в Мексико, най-доброто открито заграждение, което някога би могла да видиш. За съжаление изхарчихме толкова много пари, че Обществото на зоолозите не можа да си позволи да купи маймуни, но мястото съществува.
— Ти си смешен — засмя се нежно тя.
— Най обичах да работя по проекти за мостове. Да минаваш през естествени препятствия, без да унищожаваш предназначението им…
— Никога не съм считала, че инженерите са романтици.
— Строителните инженери са такива. Поне що се отнася до най-добрите… Но всичко това е толкова далеч. След като свърши тази бъркотия, ще се върна към професията си, разбира се. Не съм глупак. Наясно съм с всички несгоди, на които ще се натъкна… това не е като професията на един адвокат, оставил книгите за известно време, само за да ги вземе отново след време — все пак законите не се менят толкова много. Или както пазарните решения, които трябва да вземе борсовият посредник, не могат да се променят.
— Не съм съвсем сигурна за какво говориш…
— Технологията — единствената действителна и цивилизована изгода, която създава войната. В областта на конструкциите напредъкът е изумяващ. За три години бяха разработени такива нови техники… Отсъствал съм от бранша дълго време. Освен това следвоенните ми препоръки няма да бъдат от най-добрите.
— Мили Боже, та ти се самосъжаляваш.
— Исусе! Да, точно така. По някакъв начин… А още по-точно, ядосан съм. Никой не ме е насилвал. Сам започнах… тази работа, по грешни причини и без всякаква предвидливост… Именно затова трябва да бъда добър в работата си.
— А какво ще кажеш за нас? Възможно ли е да бъдем „едно цяло“?
— Обичам те — заяви простичко той. — Това поне знам.
— Само за една седмица? Точно това непрекъснато се питам. Все пак не сме деца.
— Не сме деца — отвърна той — Децата нямат достъп до досиетата на Държавния департамент — усмихна се той, след което отново стана сериозен. — Нуждая се от помощта ти.
— Какво има? — погледна го остро тя.
— Какво знаеш за Ерих Ринеман?
— Ужасен човек.