— Евреин е.
— Значи в такъв случай е ужасен евреин. Расата и религията са без значение.
— Защо е ужасен?
— Защото само използва хората. Безразборно. Злобно. Използва парите си, за да корумпира каквото и когото може. Купува си влияние от хунтата, това му осигурява земя, правителствени концесии, права на превоз. Насила изкара от строя доста миньорски компании в басейна Патагония. Взе над една дузина нефтени полета в Комодоро Ривадавиа…
— Каква е политиката, която води?
Джиин помисли за секунда, облегна се назад в стола, погледна към прозореца за момент, след което върна поглед обратно към Сполдинг.
— Води се от собствените си интереси — отговори тя.
— Чувал съм, че е с пронацистка ориентация.
— Само защото считаше, че Англия ще падне и ще се постигне споразумение. Все още притежава енергийна база в Германия, поне така ми казаха.
— Но той е евреин.
— Само временно затруднение. Мисля, че не е старейшина в синагогата. Еврейското общество, намиращо се в Буенос Айрес, не го уважава.
Може би точно в това се крият нещата — каза Дейвид и се изправи.
— В какво?
— Ринеман се е отказал от собственото си племе, открито е поддържал създателите на Освиенцим. Може би те искат да го убият. Да унищожат пазачите, а след това и него самия.
— Ако под „те“ разбираш евреите тук, трябва да ти кажа, че не са те. Аржентинските евреи опипват почвата леко. Ринеман има влияние сред полковниците. Но, разбира се, нищо не би спряло някой фанатик…
— Не… Те може да са фанатици, но не са един или двама. Те са организирани, имат поддръжници, големи суми, поне така ми се струва.
— И искат да се справят с Ринеман? Еврейската общност ще се паникьоса. Честно казано, най-напред ще дойдат при нас.
Дейвид спря да снове. Думите започнаха да изплуват отново: Няма да има преговори с Алтмюлер. Думи, изречени в онзи тъмен вход на „Петдесет и втора“ улица в Ню Йорк.
— Някога чувала ли се името Алтмюлер?
— Не. Има един обикновен Мюлер в немското посолство, но това е също като имената Смит или Джоунс. Няма Алтмюлер.
— А за Хаукууд? За жена на име Лесли Дженър-Хаукууд?
— Отново отговорът е не. Но ако тези хора са от разузнавателните служби, няма причина да ги познавам.
— От разузнаването са, но не смятах, че са под прикритие. Поне не и този Алтмюлер.
— Какво означава това?
— Името му се използва в смисъл, който предполага разпознаване. Но аз не мога да открия кой е.
— Искаш ли да провериш в „пещерата“? — попита тя.
— Да. Ще го направя направо с Гранвил. В колко часа отварят?
— Осем и трийсет. Хендерсън е в кабинета си най-късно в девет без петнайсет. — Видя Дейвид да вдига ръката си, забравяйки, че е без часовник. Тя погледна кабинетния часовник и уточни. — Малко повече от два часа. Напомни ми да ти купя часовник.
— Мерси… Балард. Трябва да го видя. Как се чувства рано сутрин? По това време?
— Смятам, че този въпрос е риторичен… Свикнал е да го будят за проблеми с кодовете. Да го повикам ли?
— Моля те. Може ли да се прави кафе тук?
— Ей там има котлон. — Джиин показа вратата към секретарската стая. — Зад стола на секретарката ми. Чешмата е в стенния гардероб… Няма значение, аз ще го направя. Най-напред нека извикам Боби.
— Правя чудесно кафе. Ти го извикай, а аз ще го направя. Приличаш на голям шеф, не ми се ще да те намесвам.
Точно почистваше останките от смляното кафе в кафеника, когато дочу шум. Беше шум от стъпка. Една единствена стъпка навън в коридора. Стъпка, която явно трябваше да бъде приглушена, но не беше. Би било съвсем нормално втора стъпка да я последва, но не се чу такава.
Сполдинг остави кафеника на бюрото, наведе се и свали и двете си обувки, без да издава никакъв шум. Прекоси стаята, отиде до затворената врата и застана мирно до рамката.
Ето още веднъж. Стъпки. Тихи, неестествени.
Дейвид разкопча сакото си, провери оръжието и постави лявата си ръка на топката. Завъртя я тихо, отвори я бързо и излезе в коридора.
На около петнайсет фута от него надолу по коридора вървеше мъж, който рязко се обърна, като чу шума зад себе си. Изражението, което видя на лицето му, Сполдинг бе виждал прекалено много пъти.
Страх.
— О, здравейте, вие сигурно сте новият мъж. Не сме се срещали… Казвам се Елис. Бил Елис… Имам една ужасна среща в седем часа. — Аташето не беше убедително.
— Няколко човека щяхме да ходим на риболов, но прогнозата за времето не е ясна. Искате ли да дойдете с нас?
— Много ми се ще да приема, но имам отвратителна среща в този безумен час.
— Да. Казахте го. Ще пиете ли едно кафе?
— Благодаря, старче. Действително трябва да наваксам с писмената си работа.