Струваше си човек да надникне в тази история с Очо Кале.
След като приключеше с това щеше да стои до телефона си в Кордоба.
— Ще ме заведеш ли на обяд? — попита Джиин, влизайки в кабинета му. — Не поглеждай часовника си, просто нямаш такъв.
Ръката на Сполдинг замръзна във въздуха, с обърната към него китка.
— Не смятах, че е станало толкова късно — рече той.
— Не е късно. Единайсет часа е само, но ти не си ял, най-вероятно не си и спал, а отгоре на всичко каза, че ще ходиш до аерогарата малко след един.
— Прав бях — ти си голям шеф. Чувството ти за организираност е просто ужасяващо.
— Не бих могла да стъпя и на малкия ти пръст в това отношение. Най-напред ще се отбием в бижутерски магазин. Вече се обадих. Имаш подарък.
— Обичам подаръците. Да вървим — Сполдинг точно ставаше от стола, когато телефонът иззвъня. Той го изгледа и каза. — Знаеш ли, че това е първият път, когато това проклето нещо е издало звук?
— Сигурно е за мен. Казах на секретарката ми, че ще бъда тук… Изглежда, че не трябвате да й казвам.
— Ало? — каза Дейвид в телефонната слушалка.
— Сполдинг?
Дейвид моментално позна обработения глас на германеца Хайнрих Щолц. Напрежението, което чувстваше, можеше да се усети дори по телефона.
— Не е ли малко глупаво да се обаждаш тук? — попита Дейвид.
— Нямам друг избор. Общият ни приятел е в състояние на крайно безпокойство. Всичко е изложено на опасност.
— За какво говориш?
— Няма време за глупости! Положението е сериозно.
— Нямаме време и за игрички. За какво говориш?
— За снощи? Тази сутрин. Какво се случи?
— Какво се случи, къде?
— Престани! Бил си там!
— Къде?
Щолц направи кратка пауза, Дейвид чуваше дъха му. Германецът изпадна в паника, като отчаяно се мъчеше да се владеее.
— Хората бяха убити. Трябва да разберем какво се е случило!
— Убити?… Ти си луд. Но как?
— Предупреждавам те…
— Престани вече! Аз съм купувачът и не забравяй това… Не искам да ме забъркват в някакви проблеми на организацията. Хората ме оставиха около един и половина. Между впрочем, срещнали се с другите ви момчета — онези, дето наблюдават моя апартамент. И също между впрочем никак не ми харесва това денонощно наблюдение!
Щолц бе озадачен — точно както очакваше Дейвид.
— Другите ли?… Какви други? — попита той.
— Хайде стига толкова! Знаеш съвсем добре за какво говоря — Сполдинг го остави сам да направи заключение за себе си.
— Всичко това е много неприятно… — Щолц се опита да възвърне самообладанието си.
— Съжалявам — отговори Дейвид, без да се обвързва.
— Ще ти се обадя пак — прекъсна го Щолц отчаяно.
— Не се обаждай тук. Ще бъда извън посолството по-голямата част от следобеда… Във всеки случай — добави Сполдинг бързо, — ще бъда в една от онези лодки, които нашият приятел гледа отвисоко. Ще се присъединя към приятели от дипломатическия корпус, почти толкова богати, колкото е и той. Обади ми се след пет в Кордоба.
Дейвид затвори моментално телефона, щом като чу началните протести на Щолц.
Джиин го наблюдаваше очарована.
— Справи се отлично — каза тя.
— Имам доста по-голяма практика от него.
— От Щолц?
— Да, хайде да идем в твоя кабинет.
— Смятах, че ще ходим на обяд.
— Точно така. Но най-напред трябва да свърша две неща… Нали има заден изход?
— Няколко. И задна врата.
— Искам да използвам кола на посолството. Някакви проблеми?
— Не, разбира се, че не.
— Твоята секретарка… можеш ли да я пуснеш да отиде на дълъг обяд?
— Сладък си. Имах лудата идея, че ще водиш мен да обядваме.
— Точно така. Може ли да си вдигне косата и да сложи някоя раздърпана шапка?
— Това всяка жена може да го направи.
— Добре тогава. Донеси онова жълто палто, с което беше снощи. И междувременно ми покажи мъж с моя ръст наоколо.
Човек, който ще бъде приятен на секретарката ти по време на дългия обяд. За предпочитане е да носи тъмни панталони. Ще му дам сакото си.
— Но какво правиш?
— Нашите приятели явно обичат да си правят шеги с други хора. Сега ще видим как ще понесат шегата на собствения си гръб.
Сполдинг наблюдаваше от прозорците на третия етаж, скриван от дългите пердета. Вдигна бинокъла пред очите си. Долу пред сградата секретарката на Джиин, облечена в жълтото й палто и с широкопола шапка на главата, пристъпваше бързо към бордюра. След нея вървеше един от помощниците на Балард, висок мъж с тъмни панталони, облечен със сакото на Дейвид. И двамата носеха слънчеви очила.