Тя го погледна въпросително, но не зададе въпрос.
— Ти имаш специални… инструкции за занасянето на проектите или каквото е там.
— Да.
— Кога?
— Ако всичко върви както трябва, след ден-два. Най-много три.
— В такъв случай защо се нуждаеш от две седмици?
Поколеба се за момент преди да отговори на въпроса й.
След което осъзна, че иска да й каже истината. Това бе една малка част от началото, което искаше да постави. Истината!
— Има пробив в сигурността в едно място на име Феърфакс…
— Феърфакс — прекъсна го тя. — Точно това бе записано в досието ти.
— Това е един разузнавателен център във Вирджиния. Строго секретен. Един мъж бе убит там. Той бе мой приятел. Нарочно скрих информация, която може да спре изтичането на друга информация и най-вече, с цел да разбера кой го уби.
— Но защо, за Бога?
— От една страна, бях принуден. Хората от Феърфакс не бяха упълномощени да получават подобна информация. Единственият, който можеше да я получи, бе некомпетентен… особено в обстоятелства като сегашните. Той не е в разузнаването, а генерал от снабдяването. Той просто купува неща.
— Като например планове на жироскопи?
— Да. Като се върна, ще го принудя да ми изясни данните.
— Дейвид направи кратка пауза и започна да говори сякаш на себе си, и на Джиин. — Всъщност въобще не ми пука дали ще го направи или не. Имам много натрупана отпуска, която ми се полага. Ще използвам седмица или две от нея във Феърфакс. В тази база някъде се разхожда немски агент с достъп до свръхсекретна информация. Той уби един много добър човек.
— Плашиш ме.
— Не би трябвало да се плашиш. — Дейвид се усмихна, отговаряйки й с истината, изречена преди: — Нямам никакво намерение да рискувам онези години, за които говорихме. Ако се налага, ще работя максимално внимателно… Не се притеснявай.
Джиин кимна с глава и каза:
— Няма да се притеснявам. Вярвам ти… Тогава аз ще пристигна след три седмици. Поне това дължа на Хендърсън, ще трябва да свиква с много неща. А ще имам време и да направя нещо и за Елис.
— Не го пипай засега. Все още нищо не знаем. Ако открием, че му плащат отвън, може да бъде много ценен точно там, където е. Двойните агенти са безценни. Като открием, че някой човек е такъв, му осигуряваме „много добро здраве“.
— В какъв свят живееш? — попита Джиин загрижено, а не с чувство за хумор.
— В свят, който ти ще ми помогнеш да напусна… След като се справя с бъркотията във Феърфакс, приключвам.
Юджиин Лайънс се промъкна на задната седалка на таксито между Сполдинг и мъжа — „медицинска сестра“ на име Хал. Другият придружител, Джони, бе седнал отпред до шофьора. Дейвид даде инструкции на испански и таксито потегли по дългия равен път от аерогарата.
Дейвид погледна към Лайънс. Но това никак не му беше лесно. Близостта на тъжното, изтощено лице само усилваше убеждението му, че това, което вижда, е причинено от самия него. Очите на Лайънс не реагираха, той бе изтощен от полета, отнасяше се подозрително към новата обстановка. Беше раздразнен и от агресивността, от бързината, с която Дейвид ги изведе от летището.
— Толкова се радвам, че ви виждам отново — каза Дейвид.
Лайънс мигна. Сполдинг не бе сигурен дали може да тълкува този жест като поздрав или не.
— Не ви очаквахме — каза Джони от предната седалка. — Мислехме, че ще настаним сами професора.
— Всичко е записано на лист хартия — добави Хал, като се подаде от дясната страна на Лайънс и извади няколко картончета с написана върху тях информация. — Вижте: адресът, вашият телефонен номер и този на посолството. На всичко отгоре — и портфейл, пълен с аржентински пари.
Вместо „Арджентийн“ Хал произнасяше „Арджентайн“. Дейвид се чудеше как може да му бъде организиран курс за обучение по подкожно инжектиране, кой му четеше етикетите? От друга страна, неговият партньор Джони — не толкова приказлив, но явно по-знаещ, бе очевидният водач от двамата.
— Е, понякога тези неща могат да се развият неблагоприятно. Комуникациите се разпадат непрекъснато… Добре ли пътувахте, докторе?
— Не беше чак толкова лошо — отговори Хал. — Но доста нестабилно над Куба.
— Това явно са били силни въздушни течения, идващи от острова — уточни Дейвид, като наблюдаваше Лайънс с крайчеца на окото си. Сега вече физикът реагира, като погледна бегло Сполдинг. А името в този поглед можеше да се види достатъчно чувство за хумор.
— Ъ-хъ — отговори Хал, — точно това каза и стюардесата.
Лайънс се усмихна леко.
Дейвид точно реши, че има някакъв напредък в реакциите на Лайънс, когато видя обезпокояваща гледка в огледалото на шофьора. Дейвид усети, че през цялото време бе наблюдавал инстинктивно огледалото.