Направи му впечатление тясната решетка на автомобил, който вече бе виждал, без да предизвика у него някакви притеснения. Спомни си, че го бе виждал два пъти — веднъж паркиран сред дългата опашка от таксита и отново още веднъж, когато тръгваше от мястото, където бе паркиран.
Ето че колата се движеше отново след тях. Дейвид бавно смени позата, в която бе седнал, и погледна през задния прозорец на таксито. Изглежда Лайънс усети загрижеността на Дейвид и услужливо се премести леко встрани.
Колата беше марка „Ла Сал“ от 1937 година, черна, с ръждясал хром по решетките и около фаровете. Тя се движеше на около петдесет, шейсет ярда отзад, но шофьорът, един рус мъж, не допускаше друго превозно средство да мине между тях. Всеки път, когато имаше подобна опасност, даваше газ. Русият мъж изглежда бе или неопитен, или невнимателен. Ако, разбира се, ги преследваше.
Дейвид започна да говори на шофьора настойчиво, но тихо на испански език. Предложи му по пет долара в повече за всеки километър, ако смени посоката и се отдалечи от Сан Телмо в следващите няколко минути. Porteno явно не беше аматьор като шофьора на „Ла Сал“, тъй като веднага прецени обстановката само с един поглед в огледалото. Той кимна с глава мълчаливо, направи несръчно внезапен и опасен обратен завой и полетя на запад. Той поддържаше бърз зигзаговиден курс, като се шмугваше ту в потока от коли ту ги заобикаляше, след това рязко зави надясно и ускори на юг по крайбрежната улица. Видът на водата напомни на Дейвид за Очо Кале.
Той имаше силно желание да настани Юджиин Лайънс в „Сан Телмо“ и да се върне обратно в Очо Кале.
„Ла Сал“-ът вече не представляваше проблем.
— Исусе! — обади се Хал. — Какво, по дяволите, беше всичко това? — След което сам отговори на въпроса си: — Следяха ни, нали?
— Не бяхме сигурни — уточни Дейвид.
Лайънс го наблюдаваше с безизразен поглед. Джони проговори от предната седалка:
— Означава ли това, че можем да очакваме проблеми? Накара този човек да поработи доста старателно. Господин Кендъл не спомена нищо за неприятности… Само уточни, че ще вършим досегашната си работа. — Джони не се обърна, докато уточняваше всички тези неща.
— Ще се притесните ли, ако изведнъж се появят някои проблеми?
Джони се обърна и погледна Сполдинг. „Прекалено сериозен тип е“, помисли си Дейвид.
— Зависи — отговори придружителят. — Работата ни е да наглеждаме професора. Да се грижим за него. Ако се появят проблеми, които да ни попречат да си вършим работата, не смятам, че ще ми хареса особено.
— Разбирам. Какво ще направите?
— Ще го отведа оттук — отговори просто Джони.
— Доктор Лайънс има да върши работа тук, в Буенос Айрес. Кендъл сигурно ви е обяснил всичко това.
Джони погледна Сполдинг право в очите и каза:
— Ще ви кажа нещо направо, господине. Тази мръсна свиня може да си гледа работата. През целия си живот досега не съм понасял толкова идиотщини от никой друг.
— А защо не напуснеш?
— Ние не работим за Кендъл — заяви Джони, сякаш самата мисъл за подобно нещо го отвращаваше. — Плаща ни Изследователският център на „Меридиън Еъркрафт“. А този куми син дори не работи за „Меридиън“. Той е един долен счетоводител.
— Нали разбирате, господин Сполдинг — каза Хал, опитвайки се да уталожи агресивността на партньора си. — Ние трябва да направим онова, което е най-добро за професора. Именно за това ни нае Изследователският център.
— Разбирам. В непрекъснати контакти съм с Изследователския център на „Меридиън“. Никой не би желал доктор Лайънс да бъде наранен. Мога да ви уверя в това. — Дейвид лъжеше убедително.
Самият той не би могъл да даде никакви уверения, тъй като и той не бе сигурен. Единственият му изход по отношение на Джони и Хал бе да превърне тяхната новооткрита отговорност в негова изгода. Ключът към всичко щеше да бъде Изследователският център на „Меридиън“ и неговата фиктивна връзка, за която бе споменал, така както и общото им отвращение от Кендъл.
Таксито намали ход и зави в една тиха уличка на Сан Телмо. Шофьорът спря пред тясна триетажна сграда с бяла гипсова мазилка и наклонен, ръждясал покрив. Именно това бе „Тераза Верде“ номер 15. Първият етаж бе даден под наем на Юджиин Лайънс и неговите „помощници“.
— Ето, пристигнахме — каза Сполдинг, отваряйки вратата Лайънс излезе веднага след Дейвид. Той застана на тротоара и започна да оглежда странната, красива малка къща на тихата уличка. Дърветата по тротоара бяха като изваяни. Всичко наоколо изглеждаше невероятно чисто, а във въздуха се носеше някакво спокойствие. Дейвид почувства, че Лайънс е открил нещо — нещото, което дълго бе търсил.