Изведнъж помисли, че е разбрал какво е точно това.
Юджиин Лайънс гледаше нагоре към красиво място за отдих. Място за последен отдих. Гроб.
34
Оказа се, че не разполага с достатъчно бреме, както предварително мислеше. Бе казал на Щоли да му се обади след пет часа в Кордоба, а сега бе почти четири.
Първите лодки вече пристигаха в пристанището, свирките им пронизваха въздуха, наоколо мъже хвърляха и хващаха тежките въжета, имаше разпръснати мрежи във всички посоки, разпънати на изсушаващите слънчеви лъчи.
Очо Кале бе в Дарсана Норт, на изток от товарния кей на Ретиро в сравнително изолираната част на Ла Бока. Влакови релси, явно изоставени от дълго време, се виждаха по улиците покрай редицата от складове. Очо Кале не беше първокласно пристанище или складова база. Достъпът му до морските канали не бе толкова затруднен, колкото вътрешните части на Ла Плата, но оборудването бе старомодно. Сякаш ръководството не можеше да реши дали да продаде или да запази доброто си крайбрежно недвижимо имущество, или да го стегне в добър вид за работа. Именно това колебание водеше до фактическото изоставяне.
Сполдинг беше по къс ръкав; кремавото сако на Балард бе оставил в „Тераса Верде“. На рамо носеше голяма използвана мрежа, която бе купил от една сергия. Проклетото нещо вонеше от разлагащия се коноп и умрялата риба, но все пак можеше да го използва по предназначение. Той можеше да прикрие лицето си и да се движи лесно и удобно в обстановката около себе си, да се слее в нея. Дейвид помисли, че ако някога му се наложи да пази Господ, да обучава новобранци в разузнаването във Феърфакс, то той би наблегнал на фактора комфорт. Психологически комфорт. Човек би могъл да го почувства веднага. Точно толкова бързо, колкото би почувствал дискомфорта от фалшивото.
Продължи да върви по тротоара, докато той свърши. Последната сграда на Очо Кале в най-далечната й част бе заобиколена от няколко стари сгради и разградени запустели парцели, които някога са били използвани за складова база на открито, а сега бяха обрасли с високи бурени. Откъм морето имаше два огромни склада, свързани с открита площ. Между двете сгради се виждаше корпусът на акостирал траулер. Следващото място за акостиране бе на около четвърт миля навътре в морето. Складовете на Очо Кале бяха действително изолирани.
Дейвид спря. Мястото беше като миниатюрен полуостров с много малко хора наоколо. Нямаше странични улици, нито сгради след реда от къщи от лявата страна. Само онова, което изглеждаше като други площи зад къщите и допълнителни купища, които държаха настрани водите на малкия канал.
Последната част на Очо Кале бе един полуостров. Складовете бяха не само уединени, но и изолирани.
Дейвид повдигна мрежата от дясното си рамо и я прехвърли върху лявото. Двама моряци излязоха от сградата. На втория етаж жена отвори прозореца и се развика отгоре, че мъжът й се прибира късно в къщи. Възрастен мъж с тъмно лице и индиански черти беше седнал на дървен стол на малка разнебитена площадка пред склад за стръв. Даже през зацапаните от сол и мръсотия прозорци вътре се виждаха мъже, които пиеха вино направо от бутилките. В последната къща една блудница бе излязла на прозореца на първия етаж и като видя Дейвид, разтвори блузата си изваждайки на показ голяма, увиснала гърда. Притисна я няколко пъти и насочи зърното към Сполдинг.
Очо Кале бе край на определен участък на земята.
Той тръгна към стария индианец, поздрави го небрежно и влезе в склада за стръв. Вонята бе непоносима, комбинация между урина и гниене. Вътре имаше трима мъже, по-скоро пияни, отколкото трезви, около седемдесетгодишни.
Мъжът зад дъската, която служеше за тезгях, изглежда се стресна от това, че влиза клиент, и явно не знаеше какво да стори. Сполдинг извади банкнота от джоба си, за учудване на тримата около него, и проговори на испански.
— Имате ли сепия?
— Не… Не, нямаме сепия. Много малко ни доставиха днес — отговори собственикът, вперил поглед в банкнотата.
— Какво имате?
— Червеи. Кучешко месо, малко котешко. Котешкото е много добро.
— Дайте ми една малка опаковка.
Мъжът се спъна и мина отзад, повдигна парче вътрешности и ги уви в мръсен вестник. Постави опаковката на дъската до парите.
— Нямам да ви върна, сеньор…
— Няма значение — отвърна Сполдинг. — Тези пари са за теб. Задръж и стръвта.
— Senor?… — Мъжът се усмихна озадачено.
— Задръж парите. Разбра ли?… Кажи ми кой работи там отсреща? — Дейвид посочи през едва прозиращите стъкла. — В онези големи къщи на дока?