— Почти никой… Няколко човека влизат и излизат… от време на време. Понякога идва… по някоя риболовна лодка.
— Влизали ли сте вътре?
— О, да. Преди три или четири години работех там. Голям бизнес се въртеше преди три, четири… пет години. Всички работим. — Другите двама кимнаха с глави.
— Не и сега, така ли?
— Не, не… Всичко бе затворено. Приключено. Никой не влиза вътре вече. Собственикът му е много лош човек. Пазачите чупят глави.
— Пазачи?
— О, да. С пистолети. Много пистолети при това. Много лоши.
— Идват ли тук автомобили?
— О, да. От време на време… Един или два… Те не ни дават работа.
— Благодаря ви. Задръжте парите. Още веднъж благодаря. — Дейвид прекоси и се озова до мръсния прозорец, позабърса един малък крайчец от него и отправи поглед към разположените по почти цялата дължина на квартала складове. Изглеждаха сякаш изоставени. Изключение правеха само мъжете на пристанището. И ето, че той се взря по-внимателно в тези мъже.
В началото не бе сигурен, въпреки че бе избърсал стъклото, все още имаше остатъци от мръсотия от външната му страна и не можеше да се види ясно. Мъжете се движеха напред-назад по малкия участък.
Ето че изведнъж бе сигурен. И изведнъж много ядосан.
Мъжете в далечината на вълнолома носеха същите полувоенни униформи, с които бе облечена охраната на Ринеман при вратата на имението му.
Това бяха мъже на Ринеман.
Телефонът иззвъня точно в пет и половина. Не се обаждаше Щолц и понеже не беше той, Дейвид отказа да приеме инструкциите, които получи. Затвори телефона, но не минаха и две минути и той звънна отново.
— Ти си прекалено голям инат — каза Ерих Ринеман. — По-скоро ние трябва да бъдем предпазливи, а не ти.
— Това е просто едно ненужно изказване. Нямам намерение да следвам инструкции от човек, който не познавам. Не очаквам прекалена стриктност, но това е просто прекалено свободно поведение.
Ринеман млъкна, а след това проговори рязко:
— Какво стана снощи?
— Обясних на Щолц точно какво ми се случи. Нищо друго не знам.
— Не ти вярвам. — Гласът на Ринеман бе напрегнат, рязък, гневът му се чувстваше.
— Съжалявам — каза Дейвид. — Но това не ме засяга.
— Нито един от двамата не би напуснал Кордоба! Невъзможно!
— Напуснаха. Можеш да вярваш на това, което казвам… Виж, казах вече и на Щолц, че не желая да се набърквам във ваши проблеми…
— Откъде знаеш, че не си забъркан вече?
Това бе един логичен въпрос и Сполдинг осъзнаваше това.
— Защото съм тук в апартамента и говоря с теб. Според Щолц другите двама са мъртви, а именно това състояние възнамерявам да избегна. Просто купувам разни документи от теб. Хайде да отделяме внимание само на това.
— Още ще си поговорим по този въпрос — заяви Ринеман.
— Не точно сега — каза Сполдинг, — имаме работа, която трябва да свършим.
Немският евреин направи пауза още веднъж.
— Направи както ти каза мъжът. Иди до Каса Росада на Плаза де Майо. Откъм южната врата. Ако вземеш такси, слез при Джулио и тръгни пеш.
— Предполагам, че твоите хора ще ме проследят още щом изляза оттук.
— Съвсем дискретно. Трябва да разберат дали те следи някой.
— В такъв случай ще тръгна пеша още оттук. Това ще бъде най-лесното нещо.
— Много интелигентно. При Росада ще те чака кола. Същата кола, която те докара дотук снощи.
— Ще бъдеш ли там? — попита Дейвид.
— Разбира се, че не. Но ще се срещнем след кратко време.
— Ще нося ли проектите направо в Телмо?
— Ако всичко е наред, можеш да направиш това.
— Ще изляза след пет минути. Твоите хора ще бъдат ли готови?
— Те вече са — отговори Ринеман и затвори телефона.
Дейвид прикачи „Берета“-та на гърдите си и облече сакото. Отиде в банята, взе една кърпа от рафта и избърса праха по обувките си, натрупан от аерогарата и Ла Бока. Среса косата си и постави талк върху драскотините по лицето си.
Нямаше начин да не забележи тъмните кръгове под очите си. Нуждаеше се от сън, но нямаше време за това. За себе си, за собственото си оцеляване знаеше, че трябва да отдели време.
Зачуди се кога ли точно ще стане това?
Върна се обратно към телефона. Имаше да провежда два разговора преди да тръгне.
Първо, трябваше да се обади на Джиин. Трябваше да я помоли да стои в посолството, тъй като можеше да му се наложи да й се обади. При всички случаи щеше да говори с нея като се върне. Съобщи й, че ще бъде с Юджиин Лайънс в Тераса Верде. И още, че я обича.
Вторият разговор бе с Хендерсън Гранвил.
— Казах ви, че няма да забърквам посолството или вас самия в работата ми тук, сър. Ако ситуацията се е променила, то това е единствено заради мъж от вашите подчинени, който е наредил да бъде приключено едно наблюдение съвсем неправилно. Съжалявам, но това пряко засяга дейността ми тук.