— Какво искате да кажете с това „неправилно“? Това е много сериозен извод. Ако не е и подсъдно престъпление.
— Да, сър. И именно поради това е важно да не се вдига шум, да държим всичко под контрол. Това е по-скоро въпрос за разузнавателните служби.
— Кой е този човек? — попита Гранвил с леден глас.
— Едно аташе на име Елис, Уилям Елис. Моля ви, сър, да не предприемате никакви действия. — Сполдинг говореше бързо, натъртено. — Може да е жертва, но може и да не е. И в двата случая не трябва да го караме да става бдителен.
— Добре. Разбирам ви… Защо ми казахте тогава… ако не желаете да се предприема нещо?
— Да не се вземат никакви мерки срещу Елис, сър. Но имам нужда от изясняване на това наблюдение. — Дейвид описа складовете в Очо Кале и траулера, акостирал между двете сгради.
Гранвил го прекъсна внимателно:
— Спомням си доклада. Военно наблюдение. Имаше направление за товар… нека помисля.
— Тортюгас — добави услужливо Сполдинг.
— Да, точно така. Имаше крайбрежни нарушения. Грешка, разбира се. Нито един риболовен кораб не би помислил да пробва подобно пътуване. Точното направление бе Торюгос, едно малко пристанище в северен Уругвай, струва ми се.
Дейвид се замисли за момент. Джиин не бе споменала за подмяна или за близки имена.
— Това може да е така, сър, но ще бъде полезно да знаем какъв е товарът.
— Това бе записано. Мисля, че беше фермерска техника.
— Ние не смятаме така — каза Сполдинг.
— Е, ние нямаме право да проверяваме товара…
— Господин посланик! — прекъсна го Дейвид. — Има ли някой от хунтата, на когото можем да се доверим, да се доверим напълно?
Отговорът на Гранвил бе колеблив, предпазлив. Сполдинг веднага разбра това:
— Един… двама, може би.
— Няма да ви питам за имената им, сър. Но бих ви помолил да потърсите помощта им. Разбира се с всички мерки за сигурност. Тези складове се пазят… от хората на Ринеман.
— Ринеман? — неприязънта, която изпитваше посланикът, се усети и по телефона. „Това е качество“, помисли си Дейвид.
— Имаме причини да считаме, че се мъчи да заобиколи някое споразумение или се стреми да прави и контрабанда, успоредно с това. Контрабанда, сър. Трябва да разберем какъв е товарът, сър.
Това бе всичко, което Дейвид се сети да каже. Едно обобщение без действително основание. Но ако съществуваха хора, готови да убиват и да умират за „Тортюгас“, това би било достатъчно основание. Щом Феърфакс можеше да запише това име на заповедта за прехвърлянето му, при това без да му каже нищо по този въпрос, то това е основание повече от достатъчно.
— Ще направя всичко възможно, Сполдинг. Не мога да обещая нищо, разбира се.
— Да, сър. Разбирам. И ви благодаря.
Авенида де Майо бе задръстена от трафик, а положението на Плаза беше още по-лошо. В дъното на площада розовият камък на Каса Росада отразяваше оранжевите лъчи на залязващото слънце. „В това има нещо символично за столица, управлявана от войници“, помисли си Дейвид.
Прекоси Плаза, спря до фонтана и си спомни за вчерашния ден и за Лесли Дженър-Хаукууд. Къде ли е тя сега? В Буенос Айрес, но къде? А по-важният въпрос бе — защо се намираше тук?
Може би отговорът на този въпрос би могъл да се открие в името „Тортюгас“ и в онзи траулер в Очо Кале?
Той заобиколи фонтана два пъти, след което се върна обратно един път, като изпитваше себе си и Ерих Ринеман. Къде бяха мъжете, които го наблюдаваха? Или може би бяха жени? Дали се намираха в коли, таксита или малки камиони? Дали и те обикаляха, както той правеше това?
Ето че забеляза една опашка след себе си. Не бе толкова трудно. Мъжът бе седнал на края на парапета, ограждащ фонтана, част от сакото му бе потопено във водата на фонтана. Бе седнал прекалено бързо, в опита си да не привлича внимание върху себе си. Дейвид тръгна да пресича улицата по пешеходната пътека, същата, която бе използвал, за да проследи Лесли Хаукууд; на първото островче за пешеходци изчака, за да се смени светлината на светофарите. Но вместо да прекоси улицата, той се върна обратно към фонтаните. С бърза стъпка премина разстоянието и седна на края на фонтана с лице към пешеходната пътека.
Мъжът с мокро сако се появи със следващия поток пешеходци и започна да се оглежда загрижен наоколо. Най-накрая видя Сполдинг.