Хайнрих Щолц кимна и излезе от колата. Дейвид тръгна към вратата.
Вътре двама от мъжете на Ринеман останаха в коридора, други двама преминаха през апартамента към кухнята и задната врата, която се отваряше към малък циментиран заден двор. Щолц придружи Дейвид до дневната, където Юджиин Лайънс беше седнал зад голяма маса. На масата нямаше нищо, освен два бележника с половин дузина писалки.
Двете мъжки „сестри“ Джони и Хол приеха стегнатите заповеди на Сполдинг. Те стояха на противоположните краища на стаята пред дивана, по ризи, с пистолети в кобури през рамо, подчертавани от белите ризи.
Щолц бе освободил един от мъжете от металния контейнер и каза на Дейвид да вземе другия. Щолц и Сполдинг сложиха едновременно трите контейнера на голямата маса и Щолц ги отключи. Лайънс не направи опит да поздрави посетителите, или неканените гости, и единственият най-формален поздрав дойде от Щолц. Ясно бе, че Кендъл бе описал нещастията на учения и германският дипломат се съобразяваше с това.
Щолц говореше на седналия Лайънс от срещуположния край на масата.
— Отляво на вас проектите са в последователен ред. Приготвили сме разяснения на два езика към схемите, а там, където са описани процесите, те са преведени дословно, като са използвани съответните английски формули или признати международни символи, а често пъти и двете… Недалече оттук е нашият авиационен физик от Пеенемюнде, с когото лесно може да се свържете по радиото от автомобила. Той ще е на разположение за консултации по ваше желание… Накрая, разбирате, че не бива да се правят никакви снимки.
Юджиин Лайънс взе писалка и написа нещо на бележника. Откъсна листа и го подаде на Сполдинг. Той прочете:
Колко време имам на разположение? Всички ли са?
Дейвид подаде бележката на Щолц, който отговори:
— Толкова, колкото ви е нужно, Herr Doktor… Има още един, последен контейнер. Ще ви бъде донесен по-късно.
— След двайсет и четири часа — прекъсна го Сполдинг. — Настоявам за това.
— Когато получим потвърждение, че кодовете са пристигнали във Вашингтон.
— Това съобщение, без съмнение, вече е в посолството. — Дейвид погледна часовника са — Сигурен съм, че е там.
— Щом вие казвате, вярвам — каза Щолц — Би било безпредметно да лъжете. Вие няма да напуснете Аржентина, докато не получим съобщение от… Швейцария.
Сполдинг не можеше да определи какво, но имаше нещо загадъчно в изказването на германеца, нещо, което не се отнасяше до такова решение. Дейвид започна да мисли, че Щолц е далеч по-нервен, отколкото той би искал другите да разберат.
— Аз ще потвърдя кодовете, когато ние напускаме… Между впрочем, аз също настоявам проектите да останат тук. Само докато доктор Лайънс ги провери.
— Ние предвиждахме вашата молба. Вие, американците, сте толкова недоверчиви. Двама от нашите мъже също ще останат още. Другите ще бъдат навън.
— Това е разхищение на човешка мощ. Каква работа ще свърши три четвърти от стоката?
— По-добре три четвърти, отколкото нищо — отговори германецът.
Следващите два часа и половина бяха белязани от скърцането на писалката на Лайънс, от непрекъснатите смущения на радиоапаратите в антрето и кухнята, по които идваха нескончаеми, дразнещи изброявания на цифри от крачките на Хайнрих Щолц от очите му, постоянно приковани върху страниците с бележки написани от изморения Лайънс. Щолц искаше да се увери, че ученият не се опитва да ги открадне или скрие прозевките на мъжката „сестра“ Хал и мълчаливите, враждебни, втренчени погледи на неговия партньор Джони допълваха картината.
В десет и трийсет и пет Лайънс стана от стола. Сложи купчината от листове вляво, написа нещо на бележника, откъсна листа и го подаде на Сполдинг.
Дотук — автентични. Нямам въпроси.
Дейвид подаде бележката на неспокойния Щолц.
— Добре — каза германецът — Сега, полковник, моля да обясните на придружителите на доктора, че ще бъде необходимо да ги „освободим“ от оръжията им. Те ще им бъдат върнати, разбира се.
Дейвид каза на Джони.
— Всичко е наред. Сложете оръжието на масата.
— Наред е за тези, които го казват? — каза Джони, облегнат на стената, без да мръдне, за да го изпълни.
— Аз казвам — отговори Сполдинг, — нищо няма да се случи.
— Тези копелета са нацисти. Искате да ни оставите с вързани ръце ли?
— Те са германци. Не са нацисти.
— Конски лайна. — Джони се дръпна от стената и застана прав. — Не харесвам начина, по който говорят.
— Послушай ме — Дейвид се приближи до него. — Много хора рискуваха живота си, за да доведат това нещо до успешен край. По различни причини. На вас може да не ви хареса, както и на мен, но не можем да изгубим всичко, и то чак сега. Моля ви, направете както ви казвам.