Мъжът бе обърнат настрани, гледаше надолу в слабо осветената витрина на магазина Сполдинг не можеше да ги види, но си представяше тъмните хлътнали очи, сякаш чуваше разваления му английски, някъде от Балканите, с чувството на безнадеждност в очите му.
Няма да има никакви преговори с Франц Алтмюлер… Обърни внимание на урока от Феърфакс!
Трябваше да се измъкне от „Пакард“-а. Бързо!
Трябваше да се върне обратно на Тераза Верде. Без Щолц. Трябваше!
— В следващата пресечка има кафене — каза Сполдинг, показвайки към оранжев навес със светлини под него, разпрострян над тротоара. — Спри тук! Ще се обадя в посолството.
— Изглеждате неспокоен, полковник. Това може да почака. Е, но аз ви вярвам.
Сполдинг се обърна към германеца.
— Искате да ви го кажа? Окей. Ще го направя… не ми харесвате, Щолц Аз не харесвам и Ринеман, не обичам мъже, които викат, изревават заповеди и ме проследяват… Аз купувам от вас, но не съм длъжен да се съюзявам с вас. Не е задължително да вечерям с вас или да се возя с вашия автомобил, след като нашата работа за деня е свършена. Ясен ли съм?
— Ясен сте. Все пак някак си нецивилизовано. И неблагодарно, ако нямате нищо против, че ви го казвам. Ние спасихме живота ви рано тази вечер.
— Това е ваше мнение. Не и мое. Само ме свалете, аз ще телефонирам и ще дойда с вашето потвърждение… Както вие казахте, няма причина да ви лъжа. Вие си вървете по вашия път, а аз ще взема такси.
Щолц заповяда на шофьора да спре пред оранжевия навес.
— Правете, както желаете. А ако вашите планове включват доктор Лайънс, ще ви посъветвам да знаете, че имаме хора, разположени в района. Заповедите им са строги. Тези проекти ще останат там, където са.
— Аз не плащам за три четвърти от стоката, без значение какво мислят вкъщи. Нямам никакво намерение да вляза в тази фаланга от роботи.
„Пакард“-ът спря пред навеса. Сполдинг отвори бързо вратата, блъскайки я ядосано след себе си. Той влезе в осветения вход и попита за телефон.
— Посланикът се опитваше да се свърже с вас преди половин час — каза нощният оператор. — Каза, че е важно. Трябва да ви дам телефонен номер. Операторът провлечено съобщи цифрите.
— Благодаря — каза Дейвид.
— А сега ме свържете с мистър Балард от „комуникациите“, моля.
— Пивница „О, Лири“ — чу се незаинтересованият глас на Боби Балард по жицата.
— Смешен човек си. Аз ще се смея следващия вторник.
— Дежурният каза, че си ти. Знаеш ли, че Гранвил се мъчи да те намери.
— Чух. Къде е Джиин?
— В стаята си, затворена вътре, точно както ти заповяда.
— Обадиха ли се от Вашингтон.
— Всичко е готово. Дойде преди два часа, кодовете са изяснени. Какво става с „издигащия“ комплект.
— Инструкциите, три четвърти от тях, са в кутията. Но има толкова много участващи в играта.
— Тераза Верде?
— Наоколо.
— Трябва ли да изпратя няколко морски пехотинци като „обслужващи“ площадката?
— Мисля, че така ще се чувствам по-добре — каза Сполдинг. — Кажи им да се разхождат. Нищо повече. Ще ги забележа и ако ми стане нужда, ще викам.
— Ще им е нужен половин час, за да дойдат от базата.
— Благодаря. Но без перчене, моля те, Боба.
— Ще бъдат толкова тихи, че никой няма да знае, освен ние, мохиканите. Пази се!
Сполдинг постави телефона, изкушаван да го вдигне наново, да сложи друга монета и да се обади на Гранвил… Нямаше време. Напусна будката и излезе от вратата на ресторанта към „Пакард“-а Щолц беше на прозореца, Дейвид видя, че предишната му нервност се беше върнала.
— Имате вашето потвърждение. Доставете останалата част от стоката и се радвайте на парите си… Не знам откъде сте, Щоли, но ще открия и искам да ви бомбардират до пълно унищожение. Ще кажа на Осма въздушна сила да нарече набега на ваше име.
Щоли се успокои от враждебността му, както бе и предвидил Дейвид.
— Мъжът от Лисабон е объркан. Предполагам, че това е нормално за такава сложна задача… Ще ви се обадим до обяд — Щолц се обърна към шофьора „Los, abfahren, machen Sie schnell“!
Зеленият „Пакард“ изрева надолу по улицата Сполдинг почака под навеса за да види дати няма да се върне; ако това станеше, той щеше да влезе в кафенето и да чака.
Това не стана и колата продължи да се отдалечава. Наблюдаваше, докато задните й светлини се смалиха до малки червени точки. След това се обърна и закрачи възможно най-бързо, без да привлича внимание, към Тераза Верде. Достигна късата сграда, в която видя мъжа със светлосивото палто и спря.
Загрижеността му го караше да бърза, но инстинктът му го принуждаваше да чака, да гледа и да се движи внимателно.