Прецени височината на стената — седем, може би седем и половина фута. Дебелина — осем-десет инча. Стандартна Конструкция нова, от няколко години, здрава. Това бе конструкция, от която той бе много заинтересуван. През 1942 година прескочи стена висока девет фута в Сан Себастиян, която се срути под него. Месец по-късно му изглеждаше забавно, но по онова време едва не го уби.
Прибра пистолета в кобура, закопчавайки го здраво. Наведе се и изтри ръцете си със суха пръст на края на цимента, като попи влагата по тях. Сполдинг се изправи и изтича към тухлената стена, скочи. Отгоре на стената се задържа — мълчалив, легнал по очи, ръцете му вкопчени встрани, тялото му неподвижно, като част от камъка. Остана неподвижен, с лице към терасата на Лайънс, и изчака няколко секунда. Задната врата към апартамента беше затворена, нямаше светлини в кухнята, щорите на прозорците бяха дръпнати по целия етаж. Никакви шумове отвътре.
Смъкна се надолу по стената, извади пистолета си и изтича към кухненската врата, притискайки гръб към гипсовата мазилка. За свое изумление той видя, че вратата не е затворена, и веднага разбра защо. В основата, почти невидима в тъмнината на стаята, имаше част от ръка. Тя се бе вкопчила в долната част на рамката на вратата, пръстите бяха на мъртъв човек.
Сполдинг се прехвърли и натисна вратата. Един инч, два инча. Дървото срещу мъртвата тежест. Лакътят го заболя от натискането.
Три, четири, пет инча. Един фут.
Едва се долавяха слаби, но възбудени гласове на мъже.
Пристъпи бързо пред вратата и я натисна силно, но колкото е възможно по-тихо; падналото тяло представляваше огромна, мека, отпусната преграда върху рамката. Той прескочи трупа на човека от охраната на Ринеман, като забеляза, че правоъгълното радио е откъснато от кожената си кутия и е на пода — смачкано. Затвори вратата тихо.
От дневната се чуха гласове. Продължи пътя си, притиснат до стената, с насочен пистолет, готов за стрелба.
На отсрещната стена на стаята забеляза отворен килер. Единичен прозорец, направен от цветно стъкло, се виждаше високо на западната стена. Той придаваше странни отблясъци на сноповете лунна светлина. Под него на пода лежеше вторият човек от охраната на Ринеман. Не можеше да определи причината за смъртта — тялото бе извито назад. Вероятно бе убит от куршум, изстрелян от малокалибрен пистолет. От пистолет със заглушител. Това ставаше много тихо. Дейвид почувства, че се стича пот по челото и врата му.
Колко ли души са там? Те биха обезвредили цял гарнизон.
Нямаше възможност сам да се справи с тази сила.
И въпреки това той имаше странно задължение към Лайънс. Имаше достатъчно задължение към него точно в този момент. Не можеше да мисли за нищо друго сега.
А Лайънс беше добър, той можеше, той трябваше никога да не забравя това. Той беше най-добрият в тази област.
Ако това разбира се, бе важно за някой.
Допря буза до корниза на арката и от това, което видя, му призля. Отвращението му навярно бе подсилено от особената обстановка добре разположен апартамент, с фотьойли, дивани и маси, предназначени за цивилизовани хора, които се срещат със също такива цивилизовани хора.
Не за смърт.
Двете мъжки „сестри“, враждебният Джони и приветливият пълен Хал, бяха проснати на пода е хванати ръце и с глави на инчове една от друга. Кръвта им се бе смесила и образувала локва върху паркета. Очите на Джони бяха широко отворени, ядосани мъртви; лицето на Хал бе сдържано, на него бе застинал въпрос.
Зад тях бяха другите двама мъже от охраната на Ринеман, телата им на дивана наподобяваха заклани животни.
Надявам се, че знаеш какво правиш!
Думите на Джони вибрираха болезнено, сякаш крещяха в мозъка на Дейвид.
В стаята имаше още трима мъже — прави, живи, със същите гротескни маски от чорапи, с каквито бяха и хората в „Дюсенберг“-а, прекъснали няколкото минути насаме с Лесли Хаукууд, високо в хълмовете на Луджан.
„Дюсенберг“-ът, който избухна в пламъци по хълмовете на Колинас Ройас.
Мъжете бяха прави, никой не държеше оръжие над изтощената фигура на Юджиин Лайънс, седнал грациозно, без страх на масата. Блясъкът в очите на учения показваше истината така, както Сполдинг я видя — той желаеше смъртта.
— Вижте какво е около вас! — каза мъжът в светлосивото палто. — Няма да се колебаем повече! Вие сте мъртъв!… Дайте ни плановете!
„Господи!“ — потели Дейвид. „Лайънс е скрил плановете.“
— Няма смисъл да продължавате така. Моля, повярвайте ми — продължи мъжът с палтото, мъжът с дълбоки бръчки под очите, който Сполдинг толкова добре си спомняше.