— Защо?… — Слушай! За Бога, слушай! Бъди разумен. Съсредоточи се!
Ашър Фелд спря за момент, тъмните му хлътнали очи бяха забулени от тиха омраза.
— Тя срещна дузина… стотици може би, от онези които Харълд Голдсмит освободи. Видя снимки чу разкази. Това бе достатъчно.
Беше готова.
Спокойствието бе започнало да се връща при Дейвид. Лесли бе трамплинът, от който се нуждаеше, за да се върне обратно от лудостта. Имаше въпроси…
— Не мога да отхвърля предварителното условие, заради което Ринеман купи проектите…
— О, хайде! — Прекъсна го Фелд. — Вие бяхте мъжът в Лисабон. Колко често вашите собствени агенти най-добрите ви мъже, преценяваха Пеенемюнде като неуязвим Германските нелегални не се ли отказаха сами от задачата за проникване там?
— Никой не се отказва. И от двете страни. Германските нелегални са част от това! — „Това бе грешката“, помисли Дейвид.
— Ако беше така — каза Фелд, показвайки с глава към мъртвите германци на дивана, — тогава тези мъже са били нелегални. Знаете Хаганах, Лисабон. Ние не убиваме такива хора.
Сполдинг гледаше към тихо говорещия евреин и знаеше, че той казва истината.
— Миналата вечер — каза бързо Сполдинг — на Параня аз бях следен, пребит… но видях документи за самоличност. Те бяха от Гестапо.
— Те бяха Хаганах — отговори Фелд. — Гестапо е най-доброто ни прикритие. Ако те бяха хора от Гестапо, това предполага, че са знаели за вашата дейност… Дали тогава щяха да ви оставят жив?
Сполдинг започна да възразява Гестапо не би рискувало да убива в неутрална страна; не, поне когато хората им имат документи за самоличност. След това разбра абсурда на своята логика Буенос Айрес не е Лисабон. Разбира се, че те биха го убили. И тогава си припомни думите на Хайнрих Щоли; „Ние проверихме на най-високо равнище… не е Гестапо… невъзможно…“
И неуместното извинение — расовите теории на Розенберг и Хитлер не се споделят… основно икономически…
Защита на незащитимото, предложена от човек, чиято лоялност видимо не бе към Третия райх, а към Ерих Ринеман, към евреин.
Накрая думите на Боби Балард.
„… той е вярващ, истински юнкер…“
— О, Господи — каза Дейвид под сурдинка.
— Вие имате преимущество, полковник. Какъв е вашият избор? Ние сме готови да умрем. Казвам това не от чувство за героизъм, а само като факт.
Сполдинг стоеше неподвижен. Той заговори меко, недоверчиво:
— Разбирате ли последиците от това?…
— Разбрахме ги — прекъсна го Фелд — от деня в Женева, когато вашият Уолтър Кендъл се срещна с Йохан Дитрих.
Дейвид реагира като ударен:
— Йохан… Дитрих?
— Знаменитият наследник на „Дитрих Фабрикен“.
— Й. Д. — прошепна Сполдинг, като си спомни смачканите жълти листове в Нюйоркската кантора на Уолтър Кендъл. Гърдите, тестисите, свастиките… неприличните нервни драсканици на един противен нервен мъж — Йохан Дитрих… Й. Д.
— Алтмюлер нареди да го убият. По начин, правещ невъзможно някакво…
— Защо? — попита Дейвид.
— За да отхвърли всякаква връзка с Министерството на въоръженията смятаме ние, всякаква връзка и с висшето командване. Дитрих постави началото на преговорите до точката, когато можеха да бъдат прехвърлени в Буенос Айрес. Към Ринеман Със смъртта на Дитрих висшето командване бе отдалечено с още една крачка.
Много неща препускаха през ума на Дейвид Кендъл бе отлетял от Буенос Айрес в паника нещо бе станало не както трябваше. Счетоводителят не би допуснал да бъде уловен в капан или да бъде убит. А той, Дейвид, щеше да убие Ерих Ринеман или да бъде убит от него. След проектите смъртта на Ринеман бе определена за най-важна. И с неговата смърт Вашингтон също ще бъде отдалечен с още една стъпка от размяната.
Но имаше и Едмънд Пейс.
Едмънд Пейс.
Никога.
— Бе убит човек — каза Дейвид. — Полковник Пейс.
— Във Феърфакс — довърши Ашър Фелд. — Това беше необходима смърт. Той бе използван, както и вие сте използван. Ние работим прагматично… Без да знае последствията или отказващ да ги приеме за себе си, полковник Пейс ръководеше „Тортюгас“.