Безшумно се прехвърли през перилата на тясната палуба и приведен направи необходимите крачки до стената на кабината. Притисна гръб към дървените летви и бавно се изправи. Стъпка по стъпка се придвижи към първия илюминатор на предната кабина. Светлината вътре бе частично закрита от примитивна завеска, отворена леко, за да влиза въздух. На втория илюминатор, малко по-нататък, нямаше такова препятствие, но той беше само на един фут от ъгъла на стената и беше възможно някой караул, който не се вижда откъм водата, да го наблюдава безпрепятствено. Можеше да види какво има вътре само през първото прозорче.
Погледна вътре, с буза, прилепена към захабената гума, опасваща илюминатора. „Завесата“ беше парче черна мушама, закрепено назад под ъгъл. Вътре светлината беше каквато си я представяше — единична крушка, спусната от тавана на дебела жица, която излиза навън през кръглия прозорец и е включена в мрежата на кея.
Генераторите на кораба не се използваха, когато е на док. Имаше парче метал с неопределена форма, което висеше от едната страна на крушката. Отначало Дейвид не разбра предназначението му, но после се досети, че парчето метал отклонява светлината на крушката от задната част на кабината, където под сгънатата мушама имаше две койки. На тях спяха мъже. Светлината беше включена, но те бяха в сянка. В далечния край на кабината до стената имаше дълга маса с необичаен вид — като болничен или лабораторен плот. Тя беше покрита с опъната бяла, безупречно чиста мушама, а върху нея на еднакво разстояние бяха подредени четири мощни микроскопа. До всеки инструмент имаше силна лампа — всички жици водеха до дванайсетволтова солидна батерия под масата. На пода пред микроскопите имаше четири стола с високи облегалки — четири бели, безупречно чисти стола, поставени в клиничен порядък.
„Ефектът е клиничен“, помисли Дейвид. Тази изолирана част от траулера беше в противоречие с останалата част на мръсния кораб. Тя беше нещо като малък клиничен остров, заобиколен от разлагащи се морски боклуци и дискове за плъхове.
И тогава той ги видя. В ъгъла.
Пет стоманени сандъка, всеки с метални ленти съединени в горния край и заключени с тежки трезорни секрети. Отпред на всеки сандък бе ясно написано: МИНИ КОЕНИНГ, ЛТД.
Видя ги. Неоспорими, неопровержими.
Тортюгас.
Отвратителната размяна, извършена чрез Ерих Ринеман.
И той бе близо, толкова близо до онова, което търсеше. Последното обвинение.
В своя страх, а той се страхуваше, се преплитаха ярост и силно изкушение. Те бяха достатъчни, за да прекратят безпокойството, да го накарат да се концентрира само в целта. Да повярва само за няколко минути в някаква мистична неуязвимост, въпреки ме убеждението му бе лъжливо и той знаеше това.
Това беше достатъчно.
Наведе се под първия илюминатор и приближи втория. Изправи се и погледна. Вратата на кабината беше точно срещу него. Това бе нова врата, а не оригиналната. Стоманена, с огромно резе, пуснато от вътрешната страна.
Учените от Пеенемюнде явно бяха не само клинично изолирани, но и като в самоналожен затвор.
Това резе, осъзна Дейвид, е неговият „алпийски проход“, който той трябва да премине без екипировка.
Отново коленичи и премина под илюминатора до края на стената на кабината. Остана на колене и милиметър по милиметър, с лице, прилепено до летвите, погледна зад ъгъла.
Караулът беше там, разбира се, и наблюдаваше пристанището, както беше прието за такъв вид караул. Палубата беше вътрешната линия на защита; с типичното отегчение, раздразнителност от досада, отпуснатост в бездействие и, отгоре на всичко, разочарование от безполезността.
Не беше в маскировъчните дрехи на Habichtsnest, а в широк костюм, който обаче не скриваше мощното воинско тяло. Косата му беше подстригана късо, в стил „Вермахт“.
Беше се облегнал върху голяма лебедка за рибарска мрежа и пушеше тънка цигара, духайки безцелно дима в нощния въздух. До него имаше автоматична пушка с калибър — .30. Ремъкът й беше свален и навит на масата. Пушката явно не бе докосвана от доста време, защото ремъкът беше влажен по повърхността.
Ремъкът… Дейвид издърпа колана от панталона си. Изправи се, пристъпи обратно към илюминатора, протегна ръка към парапета и извади две пречки от него, които бяха прикрепени към вътрешния корпус за рибарски мрежи. Тупна два пъти меко по парапета, после отново два пъти. Чу се пристъпване на пазача. Нямаше движение напред, само промяна в позата. Тупна отново. Два пъти. После още два пъти. Тихи, точни потупвания, преднамерени, през равни интервали — това беше достатъчно за да пробуди любопитство, но недостатъчно, за да предизвика тревога.