По-високият учен от Пеенемюнде тръгна, правеше всяка крачка със страх, към далечния край на клиничния работен плот, където имаше редица от ключове на стената. Взе един и колебливо отиде до най-близкия метален сандък. Наведе се надолу и сложи ключа в ключалката, секретът щракна и се отключи.
— Отвори капака! — изкомандва Сполдинг. Безпокойството му стана причина шепотът му да бъде по-висок, твърде висок, както сам осъзна.
Капакът на железния сандък бе тежък, германецът трябваше да го вдигне с две ръце, бръчките около очите и устата му издаваха усилие. Като достигна деветдесетградусов ъгъл, веригите от двете страни се опънаха, чу се щракане на закопчалка и капакът се застопори наместо.
Вътре имаше дузини еднакви отделения в нещо, наподобяващо плъзгащи се табли, нещо подобно на голяма сложна кутия за рибарски принадлежности. Чак сега Дейвид разбра, че предната част на стоманената кутия е на панти; тя също можеше да бъде отворена или свалена, още по-точно — позволяваше на таблите да се плъзгат навън.
Във всяко отделение имаше два малки тежки хартиени плика и бе постлано с пластове мека хартия. Само на горната табла имаше дузини от пликове.
Дейвид освободи възрастния човек, като го подбутваше обратно към моряшките легла. Размаха пистолета към високия германец, който отвори сандъка, и му заповяда да се присъедини към другите двама. Протегна ръка към стоманения сандък, извади малък плик и го приближи към устата си. Скъса ръба със зъби. Изтърси го на земята — мажи прозрачни късчета самороден диамант се разпиляха по пода на кабината.
Диамантите от „Коенинг“.
Наблюдаваше германските учени, докато смачкваше плика. Те се бяха втренчили в камъчетата на пода.
„Защо не?“ — помисли Дейвид. „В тази кабина бе решението за Пеенемюнде. В онези сандъци бяха инструментите, които ще сеят смърт върху стотици хиляди, тъй както и проектите за жироскопи, за които бяха разменени, щяха да направят възможна по-нататъшната смърт, по-нататъшното избиване.“
Бе готов да хвърли плика с отвращение и да напълни джобовете си с другите, когато очите му уловиха някакъв надпис. Той изпъна плика, с пистолет, насочен към германците, и погледна надолу. Единствената дума бе:
Истински. Естествени. Този плик, тази табла, този стоманен сандък бяха минали проверка.
Бръкна долу и грабна толкова пликове, колкото можа да вземе с лявата си ръка, и ги пъхна в джоба на панталона си.
Това беше всичко, от което имаше нужда за обвинението.
Това беше всичко. Това бе значението.
Имаше още едно нещо, което можеше да направи. От още по-актуално практическо естество. Прекоси до работния плот и отиде до редицата от четири микроскопа, удряйки с дулото на пистолета си поотделно всяко оптическо стъкло и всеки окуляр. Погледна за лабораторна кутия, от тези, в които се носи оптическо оборудване. Трябваше да има такава!
Тя беше на пода под дългата маса. Изрита я с босия си крак и се наведе да отвори закопчалката. Още процепи и табли, само че тези бяха пълни с оптически стъкла и мажи черни тръбички, в които да се слагат те.
Наведе се и преобърна кутията, дузини от кръглите оптически стъкла изпадаха от кутията на пода. Бързо, доколкото можеше, грабна най-близкия бял стол и го стовари върху купчината от стъкла.
Разрушението не бе пълно, но повредите бяха достатъчни може би за четирийсет и осем часа. Започна да се изправя, оръжието му, все още насочено към учените, очите и ушите му нащрек. Той го чу! Той го усети. И едновременно разбра, че ако не се отмести, ще бъде убит. Хвърли се на пода вдясно, ръката над и зад него се спусна надолу, ножът на карабината разряза въздуха и се отправи към мястото, където преди по-малко от секунда бе неговият врат.
Той бе забравил проклетия щик на пода. Беше го захвърлил. Пазачът, вече дошъл в съзнание го беше взел.
Нацистът успя да изкрещи преди Сполдинг да скочи върху коленичилата фигура, удряйки главата му върху дървения под с такава сила, че кръвта мигновено бликна на тънки струйки от нея. Но този единствен вик бе достатъчен.
— Има ли нещо лошо? — дойде глас отвън, двайсет ярда встрани, от товарния док. — Хайнрих! Извика ли?
Нямаше секунда, дори миг за колебание. Дейвид изтича до стоманената врата, издърпа я да се отвори и притича зад ъгъла на стената, до закритата част от перилата. Докато правеше това, се показа пазач, караулът от носа на траулера. Пушката му беше на височината на кръста и той стреля.
Сполдинг също стреля. Но чак когато разбра, че е ударен. Куршумът на нациста бе засегнал кръста в страничната част, чувстваше кръвта да просмуква в панталона му.