Той и Лайънс трябвало да карат право на запад по Ривадавиа до най-отдалечените предградия на Буенос Айрес. В края на Ривадавиа имало един път вдясно, той можел да се различи по огромна статуя на Мадоната поставена в началото му. Пътят водел към равен озеленен терен или с други думи, провинция. Трийсет и шест мили след Мадоната имало друг път, отляво, този път можеше да се отличи по телефонните кабелни свръзки, събрани в трансформаторна кутия на върха на двойнообезопасен телефонен стълб. Пътят водел до ферма, принадлежаща на Алфонзо Куезаро. Сеньор Куезаро нямало да бъде там… при тези обстоятелства. Нито жена му. Все пак щяло да има някакъв минимален персонал, помещенията на останалата част от персонала щели да са свободни за непознатия приятел на госпожа Камрън.
Джиин ще изпълни заповедите му, тя няма да напуска територията на посолството.
И, да — тя го обичаше. Ужасно много.
Зазоряваше се по пътя. Имаше топъл бриз, Дейвид трябваше да си припомня, че е януари месец. Аржентинското лято. Един от персонала на Естансио Куесаро ги посрещна на няколко мили след телефонния стълб, на входа на фермата, и ги придружи до renchena, група от едноетажни малки къщички, които се намираха в близост до голямата къща. Бяха отведени до една кирпичена къщичка, която се намираше най-далече в сравнение с останалите къщи. Тя беше непосредствено до оградено пасбище — поля, простиращи се докъдето стига погледа. Къщата беше на надзирателя на фермата.
Дейвид веднага отгатна този факт само като погледна покрива и видя единствената телефонна жица. Надзирател на ферма трябва да има възможност да ползва телефон.
Човекът, който ги придружаваше, отвори вратата и застана на прага, явно изпитващ желание да ги остави. Той докосна ръката на Дейвид и проговори на испански, примесен с пампаски индиански.
— Телефоните тук са с телефонист. Услугите са доста лоши, не като в града. Това трябва да ви предам, сеньор.
Това не беше информацията, която мъжът искаше да му предаде. По този начин той му съобщаваше да бъде внимателен.
— Ще запомня това — отговори Сполдинг. — Благодаря.
Мъжът напусна бързо и Дейвид затвори вратата. Лайънс стоеше в другия край на стаята, в центъра на малка арка, наподобяваща тази в манастирите, която водеше до някакво закътано, осветено от слънцето местенце. Металната кутия, в която бяха проектите на жироскопите, беше в дясната му ръка, с лявата той повика Дейвид.
Зад арката имаше кът, а в центъра под продълговатите прозорци, гледащи към полята, беше поставено легло.
Сполдинг разкопча панталона си и бавно го събу.
Той падна с цялата си тежест върху твърдия матрак и веднага заспа.
40
Струваше му се, че само преди минути е прекрачил малката арка на облетия от слънце кът.
Почувства търсещи пръсти около раната си, трепна от студено-топлата течност, която сложиха на кръста му, и от отлепването на лейкопласта.
Отвори очи и видя фигурата на някакъв мъж, надвесена над леглото му. До него стоеше Лайънс. На края на твърдия матрак се виждаше неизменната лекарска чанта. Мъжът, надвесен над него, явно бе лекар. Той проговори на невероятно чист английски език.
— Спали сте почти осем часа. Това е най-доброто лекарство, което човек би могъл да ви предпише… Ще зашия на три места, това трябва да свърши работа. Ще има известно неудобство, но с лентата ще бъдете доста подвижен.
— Колко е часът? — попита Дейвид.
Лайънс погледна часовника си. Той прошепна, но думите бяха съвсем ясни:
— Два… часа.
— Благодаря, че дойдохте тук — каза Сполдинг, обръщайки се настрани, за да позволи на доктора да върши работата си.
— Изчакайте, докато се върна обратно в кабинета си в Палермо. — Докторът се изсмя тихо, язвително. — Сигурен съм, че съм вписан в някой от техните списъци. — Направи първия шев, като окуражаваше Дейвид с усмивка. — Оставих съобщение, че съм на раждане в отдалечена ферма… Готово. — Той върза конеца и прокара ръка по кожата. — Още два шева и ще бъдем готови.
— Смятате ли, че ще ви задават въпроси?
— Не. Не смятам. Хунтата често затваря очи. Няма изобилие от лекари тук… Доста забавно е, че разпитващите неизменно търсят безплатни медицински съвети. Смятам, че отговаря на манталитета им.
— А аз мисля, че вие просто покривате нещата. Смятам, че е опасно.
Лекарят изведнъж прекъсна работата си и погледна Дейвид.
— Джиин Камрън е много специален човек. Ако започнат да пишат история на Буенос Айрес по време на войната, то нейното име ще бъде поставено на видно място.
Продължи работата си отново, без да дава допълнителни обяснения. Дейвид имаше чувството, че докторът не желае да говори повече. Явно бързаше.