— Продължавайте!
— Негативната страна — той не е военен. Не казвам, че е цивилен… факт е, че има чин капитан, но не мисля, че някога го е използвал. Това, което искам да кажа, е, че никога не е работил под команди. Създаде разузнавателна мрежа и самият той издава командите. Там е вече близо четири години.
— И какво е негативното тук?
— Не се знае как ще реагира, когато трябва да прояви дисциплина. При изпълнение на заповеди.
— Не ще има и голямо поле за действие. Всичко е напълно уточнено…
— Много добре… Второ отрицателно качество — той не е летец.
— Това е важно! — каза Суонсън рязко. Пейс му губеше времето.
Мъжът в Буенос Айрес трябваше да разбере какво, по дяволите, става.
— Той е специалист в близка област, сър. Такава, за която нашите хора казват, че е подготвен за евентуален спешен инструктаж.
— Каква е тя?
— Той е строителен инженер. Със значителен опит в проектирането на машини, електрически системи и метални конструкции. Професионално е поемал пълна отговорност за цялостен строеж от основите до окончателното завършване. Експерт е по чертежите.
Суонсън спря, после кимна уклончиво.
— Добре. Продължавайте.
— Най-трудната част от вашата молба беше да намеря някой… някой с тези технически квалификации… който има практически опит в „изпращането на оня свят“. Вие допускате дори това.
— Знам. — Суонсън почувства, че е време да покаже малко човечност Пейс изглеждаше изтощен, търсенето не беше лесно. — Дадох ви трудна задача. Има ли вашият невоенен, „подвижен“ инженер някакво истинско „изпращане на оня свят“?
— Ние се стараем да не записваме, защото…
— Разбирате какво искам да знам.
— Да. Той е изпратен там, където това не може да се избегне. Съжалявам, че трябва да го кажа. С изключение на тези в Бирма и Индия той е имал повече случаи да използва крайни решения от всеки друг в полето на нашата работа. Доколкото знаем, той никога не се колебае да ги изпълни.
Суонсън започна да говори, после се поколеба. Повдигна вежди въпросително.
— Не може да не се замислите за такива хора, нали?
— Те са обучавани. Както и всички останали, те вършат работа… с определена цел. Той не е убиец по природа. Много малко от нашите най-добри хора са такива.
— Никога не съм разбирал вашата работа, Ед. Не е ли странно.
— Никак дори. Аз никога не бих могъл да върша вашата работа в Министерството на войната. Тези таблици и графики, и цивилни, които говорят така, че нищо не се разбира, ме объркват… Как ви се струва субектът?
— Нямате ли други предложения?
— Няколко. Но всички имат едно и също отрицателно качество. Тези, които знаят езици и са обучавани за летене, нямат опит в ликвидирането. Не са отбелязани… крайни решения. Работех с предположението, че това условие е толкова важно, колкото и другите.
— Предположенията ви са били верни… Кажете ми познавате ли го?
— Много добре. Аз го вербувах, наблюдавах всяка фаза от подготовката му. Видях го в действие. Той е професионалист.
— Такъв ми трябва.
— Тогава той е вашият човек, може би. Но преди да кажа това, бих искал да ви задам въпрос. Трябва да ви попитам наистина, защото и на мен ще ми бъде зададен същият въпрос.
— Надявам се, че ще мога да ви отговоря.
— Той е в границите на допустимото. Нищо особено.
— Питайте!
Пейс пристъпи до края на бюрото срещу Суонсън Подпря се на него и скръсти ръце. Това бе поредният военен сигнал, с който искаше да каже: Аз съм ваш подчинен, но всичко това ни слага на равна нога сега… в този момент.
— Казах ви, че субектът е много ценен там, където е сега. Но това не е достатъчно силно. Той е неоценим, крайно необходим. Като го преместваме от мястото му, ние рискуваме много прецизна операция. Можем да се справим, но рисковете са значителни. Искам да знам дали задачата заслужава неговото преместване.
— Нека го кажа по този начин, полковник — каза Суонсън с мек, но силен глас. — Задачата няма равна на себе си, възможно е само проектът „Манхатън“. Смятам, че сте чули за „Манхатън“.
— Чух. — Пейс се отмести от бюрото.
— И Министерството на войната… чрез вашия офис… ще потвърди ли този приоритет?
— Да, ще бъде потвърдено.
— Тогава ето ви го, генерале. — Пейс подаде на Суонсън делото с папката — Той е един от най-добрите, които имаме. Той е нашият човек в Лисабон… Сполдинг. Капитан Дейвид Сполдинг.
11
Дейвид летеше с мотоциклета си на юг по черния път, успореден на река Минхо. Това беше възможно най-бързият маршрут до границата, минаващ точно под Ривадавиа. След като веднъж мине границата, щеше да се устреми на запад до летище извън Валенсиа. Полетът до Лисабон щеше да отнеме още два часа, ако времето се задържеше хубаво и ако, разбира се, имаше самолет на разположение. Във Валенсия не го очакваха през следващите два дни, така че всичките им самолети можеха да са заети.