Безпокойството му приличаше на напрежението на въртящите се гуми под него. Всичко бе толкова необикновено, че просто не можеше да го проумее. Нямаше такъв пълномощник, който би могъл да издаде подобни заповеди в Лисабон, каквито бе получил от Ортегал!
Какво се бе случило!
Изведнъж почувства, че жизненоважна част от живота му бе в опасност. След което се зачуди на реакцията си. Не изпитваше любов към света, в който временно бе влязъл. Не изпитваше никакво удоволствие от безбройните машинации и контрамашинации. В действителност ненавиждаше голяма част от ежедневните си дейности, беше му писнало от непрекъснатия страх, нескончаемите високорискови фактори, които трябваше да бъдат анализирани при всяко отделно решение.
Все пак успя да различи това, което го притеснява — въпреки всичко беше се сраснал с работата си. Той беше пристигнал в Лисабон като че преди цяла вечност, започна нов начин на живот и го овладя. Това олицетворяваше някак си всички онези сгради, които бе мечтал да построи, всички планове, които искаше да превърне в хоросан и стомана. Работата му бе прецизна и завършена, резултатите се виждаха всеки ден. А често, дори няколко пъти дневно, също както ставаше с хилядите строителни спецификации, информацията пристигаше при него, той я сглобяваше и така стигаше до реалността.
Точно на тази реалност разчитаха останалите.
И ето сега някой искаше да го отстрани от Лисабон! Да го изгони от Португалия и Испания! Дали е толкова просто? Дали докладите му бяха ядосали генералите? Или може би някоя разработена стратегия е била анулирана, защото той бе изпратил истината за предполагаема успешна операция? Може би Лондон и Вашингтон бяха раздразнени до такава степен, че да премахнат критичния „трън“? Възможно! Често му бе казвано, че хората от една стая под земята на Тауър Роуд в Лондон избутвали, докато чели оценките му. Знаеше със сигурност, че Управлението за стратегическо разузнаване във Вашингтон счита, че той навлиза в негова територия. Даже Г–2 чувстваха това, неговата собствена агенция критикуваше ангажираността му с групите за бягство.
Съществуваше една-единствена оценка, която надделяваше над всички останали — той беше добър. Беше създал най-добрата агентурна мрежа в Европа.
Ето оттук идваше цялото объркване. Чувстваше се малко притеснен по причина, която се опитваше да не си признае — имаше нужда от похвала.
И ето че сега не съществуваха значими сгради, нито невероятни планове, които да са доказателство за още по-изключителни бъдещи постройки. Може би никога нямаше и да има. След като свършеше всичко, щеше да бъде инженер на средна възраст. Инженер на средна възраст, който не бе практикувал професията си от дълги години — дори в огромната армия на Съединените щати, която притежаваше най-големия строителен екип в света.
Помъчи се да не мисли повече за това.
Пресече границата при Мендозо, където граничарите го познаваха като богат, безотговорен емигрант, бягащ от рисковете на войната. Те приеха благодарността му и му махнаха да мине.
Полетът от Валенсиа до малкото летище извън Лисабон беше затруднен от силен дъжд. Наложи се да кацат два пъти аварийно… в Агуеда и Помбал, преди да преодолеят последния участък. Посрещна го кола от посолството, шофирана от криптографа, който се казваше Маршал — единственият човек от цялото посолство, който беше запознат с истинската му дейност.
— Гадно време, нали? — каза шифровчикът, докато сядаше зад волана, а Дейвид хвърли вещите си на задната седалка — Не ти завиждам, че си бил в такава „щайга“. Не и в този дъжд.
— Тези пилоти карат толкова ниско, че аз се притеснявах повече да не улучим някое дърво.
— Аз просто бих се притеснявал от всичко. — Маршал запали колата и потегли към счупената врата за пасище, която служеше за входна врата към летището. Веднъж излязъл на пътя, той запали дългите фарове. Още не беше станало шест, но небето бе притъмняло, а това изискваше фарове. — Смятах, че ще ме поласкаеш и ще попиташ защо човек на толкова висок пост ти служи за шофьор. Тук съм от четири часа. Хайде де, попитай ме! Адски дълго чакане беше.
Сполдинг се изхили.
— Господи, Марш, току-що ми хрумна, че искаш да спечелиш благосклонността ми. Само и само да те взема със себе си следващия път на север. Сетих се — да не са ме направили Бригадир или нещо подобно?