— Нещо са те направили, Дейвид. — Маршал вече говореше сериозно. — Аз лично получих посланието от Вашингтон. От толкова високо място, че имаше указания за шифровчиците — само за прочит от старшия криптограф.
— Поласкан съм — каза тихо Дейвид, облекчен, че може да говори с някого за абсурдните вести по прехвърлянето му.
— За какво, по дяволите, става дума?
— Не знам за какво те искат, но мога смело да стигна до едно заключение — искат те да си там със срок вчера. Погрижили са се за всички възможни отсечки, които могат да предизвикат закъснение. Заповедите бяха да съставим лист с всичките ти контакти, като приложим към всеки пълно досие, което да съдържа мотиви, дати, повторни срещи, валута, пътища, кодове… всичко. Не бяха пропуснали нищо. Следваща заповед — да алармираме цялата мрежа, че ти си извън стратегията.
— Извън… — Дейвид не успя да се доизкаже от почуда. „Извън стратегията“ беше фраза, която се използваше толкова често за предатели, колкото и за прехвърляне от една служба в друга. Нюансът й звучеше: крайно, пълно откъсване. — Но това е лудост! Та това е моята агентурна мрежа!
— Вече не. Изпратиха един мъж от Лондон тази сутрин. Мисля, че е кубинец — също богат. Учил архитектура преди войната в Берлин. Заврял се е в една канцелария и проучва папките ти. Той ще те смени… Исках да знаеш.
Дейвид погледна към предното стъкло, цялото обляно от силния лисабонски дъжд. Те се движеха по пътя, който бодеше към областта Алфама — с нейните криволичещи и стръмни улици под катедралните кули на „Св. Георги“ и готическото „Се“. Американското посолство се намираше в Байкса, покрай Терейро, до Пасо. Пътуваше се още двайсет минути след това.
„Значи всичко действително свърши“, помисли си Сполдинг. Те го отзоваваха. „Мъжът в Лисабон“ ставаше един кубински архитект. Чувството, че е отхвърлен, го завладя отново. Отнемаха му толкова много и при толкова необикновени обстоятелства. Извън стратегия…
— Кой е подписал заповедите?
— Това е част от лудостта. Използването на високи кодове предполага върховна власт. Никой друг няма достъп до тях. Но и никой не ги е подписал. Нито едно друго име, освен твоето, не беше записано в шифрограмата.
— Какво трябва да правя?
— Качваш се на самолета утре. До довечера ще ни съобщят часа на полета. Самолетът каца само на едно място. На летище „Лайес“ в Терсейра, Азорите. Там ще ти предадат допълнителни заповеди.
12
Суонсън се протегна към малкия лост за вътрешния телефон, поставен на бюрото му, и каза:
— Изпратете г-н Кендъл.
Изправи се на мястото си и зачака вратата да се отвори. Той нямаше да обиколи бюрото, за да посрещне мъжа. Нямаше дори да протегне ръка в знак на гостоприемство. Спомни си, че Уолтър Кендъл беше избегнал ръкуването с Оливър и Крафт в „Шератън“. Ръкуването нямаше да бъде забелязано, но избягването му — непременно.
Кендъл влезе и затвори вратата Суонсън забеляза, че външният му вид почти не бе се променил от онази следобедна среща, която беше наблюдавал от скритата стая преди единайсет дни. Кендъл беше облечен в същия костюм и явно същата зацапана риза Само Господ знаеше на какво прилича бельото му — неприятна тема за размисъл. Долавяше се едва забележима усмивка на горната му устна. Тя не издаваше гняв или презрение. Човекът просто дишаше по този начин с уста и ноздри едновременно. Също като някое животно.
— Влезте, г-н Кендъл. Седнете.
Кендъл седна без коментар. Очите му срещнаха за момент очите на Суонсън, но само за кратко.
— Записан сте в тефтера ми за срещи като повикан, за да уточните специфично просрочване на договор с „Меридиан“ — каза генералът и седна на стола си. — Не за да оправдавате, а просто да пресмятате. Като… външна ревизорска фирма можете да направите това.
— Но не за това съм тук, нали? — Кендъл се протегна и извади от джоба си смачкан пакет цигари. Той смачка края на цигарата, преди да я запали Суонсън забеляза, че ноктите на счетоводителя бяха запуснати — груби и мръсни в краищата. Бригадирът започваше да осъзнава, но не искаше да се задълбочава — имаше нещо болно у Уолтър Кендъл, външният му вид беше просто израз на това.
— Не, не за това си тук — отговори рязко генералът — Искам да дам основните правила, за да няма оправдания, че някой от нас не е доразбрал нещо… И, най-вече, за да не би ти да не разбираш.
— Основните правила са при игрите. Каква игра ще играем, генерале?