Именно по тази причина майорът, командир на самолет Б–17 с единствен пасажер капитан Дейвид Сполдинг, не можеше да разбере закъснението. То започна при спускането от височина четиринайсет хиляди фута. От кулата на Лейджис прекъснаха инструкциите за приземяване и заповядаха на пилота да започне задържане във въздуха. Майорът се противопостави. От негова гледна точка нямаше нужда от това. Летището беше чисто. Диспечерът от кулата на Лейджис се съгласи с майора, но каза, че само повтаря телефонните инструкции на Американския щаб в Понта Делгада от съседния остров Сао Мигел. Аз — Ам — ХК даде заповедите, очевидно чакаха някой да посрещне самолета, но този някой не беше пристигнал. Кулата щеше да държи в течение майора и се поинтересува дали носи някакъв секретен товар. Чисто любопитство!
Разбира се, че не. Нямаше товар. Возеше само военния аташе от посолството в Лисабон, на име Сполдинг. Един от тези проклети дипломатически момчета, които тичат по приеми. Пътуването бе обичайно завръщане в Норфолк и защо тогава, по дяволите, да не могат да кацнат.
Кулата ще държи майора в течение.
Самолетът Б–17 кацна точно в 13 часа, задържането му продължи двайсет и седем минути.
Дейвид стана от подвижния стол, прикрепен към плота със скоби, и се опъна. Пилотът, един агресивен майор, който изглеждаше на Сполдинг около тринайсетгодишен, се измъкна от затворената кабина и му каза, че джипът е навън или скоро ще бъде, за да отведе капитана извън базата.
— Бих искал да поддържам нормално разписание — каза младият пилот, обръщайки се към по-възрастния, но с по-нисък ранг офицер, без чувство за хумор. — Разбирам, че вие, дипломатите, имате много приятели в тези социални кръгове, но ние имаме да летим големи разстояния. Запомнете това, моля.
— Ще се опитам да запазя поло мача до три кръга — отговори Дейвид уморено.
— Аха, направете го. — Майорът се обърна и тръгна назад към кабината, където един сержант от военновъздушните сили откри товарния отвор, който се използваше за изход на самолета Сполдинг го последва, като си мислеше кой ли би го посрещал навън.
— Името ми е Балантайн, капитане — каза цивилният мъж на средна възраст, който бе зад кормилото на джипа, подавайки ръка на Сполдинг. — Аз съм азорски американец. Скачайте вътре, ще бъдем там само за няколко минути. Ще пътуваме до сградата на военната полиция, която е на няколко стопиш метра зад оградата.
Дейвид забеляза, че постовете на вратата не се потрудиха да спрат Балантайн, само му махнаха с ръка да мине. Цивилният зави вдясно по пътя, успоредно на летището, и увеличи скоростта. За време, по-кратко от това за запалване на цигара, джипът влезе в алеята към едноетажна испанска хасиенда и продължи покрай къщата до навес, който изглеждаше съвсем не наместо.
— Пристигнахме, хайде капитане — каза Балантайн, излизайки, и посочи замрежена врата в заградения навес. — Моят колега Пол Холандър, ни очаква.
Холандър бе също цивилен, на средна възраст. Беше почти плешив и носеше очила с метални рамки, което го правеше да изглежда по-възрастен. Сравняван с Балантайн, имаше вид на интелигентен човек. Двамата приличаха на малко и голямо „Аз“. Холандър се усмихна естествено.
— Това е особено удоволствие, Сполдинг. Аз, както и много други, се възхищавам от работата на мъжа от Лисабон.
Главно „аз“ — помисли Дейвид.
— Благодаря Бих искал да зная защо не съм повече този мъж.
— Съжалявам! Нито аз, нито Балантайн можем да ви отговорим.
— Може би те мислят, че се нуждаете от почивка — предположи Балантайн — Господи, та вие бяхте там. Колко време? Три години без прекъсване.
— По-скоро четири — отговори Дейвид. — И имаше доста „прекъсвания“. Коста Брава превъзхожда стократно Палм Бийч Беше ми казано, че вие… разбрах, че вие… ще знаете заповедите за мен… Не искам да изглеждам нетърпелив, но има един противен хлапак пилот с чин майор. Той е нетърпелив.
— Кажи му да върви по дяволите — засмя се Холандър. — Ние имаме заповедите за вас и дори малък сюрприз. Вие сте подполковник вече. Кажете на майора да си изглади униформата.
— Изглежда съм „прескочил“ един чин.
— Не, всъщност. Вие станахте майор миналата година. Явно не са ви били нужни никакви титли в Лисабон.
— Или връзки с военните — допълни Балантайн.
— Нито едното, нито другото — каза Дейвид — Поне не бях разкрит. Имах предупреждение да съм нащрек дори в тоалетните.
— Едва ли — Холандър седна на един от столовете до бюрото и покани Дейвид да стори същото. Това беше негов начин да покаже, че разговорът няма да бъде толкова кратък, колкото мислеше Дейвид — Ако беше време за паради и разсекретяване, сигурен съм, че щяхте да имате честта да сте в първите редици.