Лудост!
И винаги фигурата на Арон Мандел, спокойна, предразполагаща, толкова често бащинска към неговия арогантен баща, докато майка му оставаше в сянка, на втори план, което противоречеше на естествената й сила.
И спокойни времена… Неделите… освен когато имаше концерти. Тогава внезапно родителите му се сещаха за неговото съществуване и се опитваха да компенсират с еднодневно внимание, което те мислеха, че неправилно са поверили на гувернантки, шофьори и учтиви хотелски служители. В тези времена, спокойните времена, той чувстваше честните, но изкуствени опити на своя баща, който искаше да каже, че всичко е наред, че не е онеправдан. Не беше нужно да прекарва есенните дни, разхождайки се по зоопаркове и музеи, освен това зоологическите градини и музеите в Европа бяха по-добри. Не се нуждаеше и от почивките на Кони Айланд или от плажовете на Ню Джърси през лятото. Какво бяха те в сравнение с Лидо или Коста дел Сантяго? Но те бяха в Америка и тук се проявяваше този родителски импулс да влязат в калъп, наречен „американски майка и баща“.
Тъжен, смешен, недостатъчен — невъзможен в действителност.
И по някаква неясна причина той никога не се върна в този малък елегантен хотел в по-късните си години. Рядко е имало нужда, разбира се, но би могъл да направи усилие — служителите обичаха семейство Сполдинг. Сега това му се струваше някак си правилно. След години далече оттук той искаше сигурно място в сякаш чуждата земя, сигурно, макар и в спомените.
Сполдинг отиде от прозореца към леглото, където пиколото бе оставил новия му куфар с цивилни дрехи, купени от „Роджърс Пиит“. Всичко, включително и куфара. Пейс бе предвидил и изпратил пари по майора, който му донесе дубликатите на изгорелите в Терсейра документи. Забавляваше го това, че се радваше повече на парите, а не на документите.
Майорът, който го посрещна на летище „Мичел“ го придружи до лазарета на базата, където скучаещ военен лекар го обяви за здрав, но изтощен, изкритикува превръзките, направени от британския лекар в Азорите, но не ги смени и посъветва Дейвид да взема по две таблетки антибиотик на всеки четири часа и да почива.
Риск на пациента!
Майорът куриер „изсвири“ мелодия на пианото на Феърфакс и му каза, че в дивизията все още анализират саботажа в Лейджис. Престъплението може би е подготвено за него още в Лисабон. Трябва да бъде много внимателен и оттук нататък да докладва всеки необичаен инцидент директно до полковник Пейс във Феърфакс. По-нататък Сполдинг трябва да се свързва с бригаден генерал Алан Суонсън от Отдела за диверсии. Суонсън ще бъде неговият шеф и ще се свърже с него до няколко дни, най-много десет.
Защо да се обажда на Пейс тогава? По отношение на всеки „инцидент“. Защо да не се свързва директно с този Суонсън? След като той е шефът.
— Инструкциите на Пейс — отговори майорът, — докато генералът поеме, по-просто е по този начин.
„Или по-нататъшно прикриване“, помисли Дейвид, като си припомни замъглените очи на Пол Холандър, азорско-американския агент в Терсейра.
Нещо беше се случило. Прехвърлянето му към новия бе извършено по много необичаен начин. Никаква стратегия… от неподписаните приоритетни кодове, получени в Лисабон, до необикновената заповед. От средокеанската доставка на документите от азорско-американските агенти, които казаха, че ще го разпитат най-напред до странните заповеди, които му налагаха да докладва на двама цивилни в Ню Йорк, без никакви предварителни указания.
Всичко бе като въртящ се валс. Или бе много професионален, или ужасно аматьорски, а в действителност той се съмняваше, че е комбинация от двете. Ще бъде интересно да срещне този генерал Суонсън Никога не е чувал за него.
Легна на хотелското легло. Ще отдъхне за час, ще вземе един душ, ще се избръсне и ще види Ню Йорк през нощта след повече от три години. Ще види как се е отразила войната на Манхатънската вечер, защото почти нищо не личеше през деня — освен плакатите. Хубаво ще бъде да има жена тази вечер. Но ако това се случи, той би искал да прекара удобно, без схватки или бързане. Някоя щастлива случайност щеше да бъде най-добре. Приятна, наистина приятна пауза. От друга страна, той не искаше да се рови в телефонния указател, за да подготви това. Три години и девет месеца минаха, откакто за последен път е говорил по телефона в Ню Йорк Сити. През това време се научи да бъде внимателен с промените, които настъпват само за дни, да не казва нищо за изминалите три години и девет месеца.