И той с удоволствие си припомни как честите смени в посолството на САЩ в Лисабон говореха за лесната достъпност на жените. Специално във Вашингтон и в Ню Йорк, където броят им и липсата на постоянни контакти работеха в полза на връзките за една нощ. После той си спомни с нотка на забавно смирете, че същите тези доклади обикновено говореха за неотразимия магнетизъм на офицерската униформа — специално капитанска и нагоре.
Той бе обличал униформата точно три пъти през изминалите четири години: в салона на хотел „Мейфлауър“ с Ед Пейс, в деня на пристигането му в Португалия, и в деня, когато напусна Португалия.
Сега дори не притежаваше униформа.
Телефонът му иззвъня и това го стресна Само Феърфакс и този генерал Суонсън, предполагаше той, знаеха къде се намира. Беше се обадил в „Монтгомери“ от лазарета на летище „Мичел“, за да направи резервация за седемдесет и два часа, както му бе казал майорът. Нуждаеше се от почивка, а там никой няма да го безпокои. Сега обаче някой го безпокоеше.
— Ало?
— Дейвид! — беше глас на момиче — тих, учтив. — Дейвид Сполдинг!
— Кой е? — Помисли за секунда — дали току-що освободената му фантазия му правеше номера в действителност.
— Лесли, скъпи! Лесли Дженър! Господи, минаха цели пет години!
Мисълта на Сполдинг препускаше. Лесли Дженър беше част от нюйоркската сцена, но не от света на радиото, тя беше от колежанската тълпа. Среща под часовника в Балтимор, късни нощи в Ла Рю, купоните, на които бе канен не толкова заради социалния си произход, колкото заради концертиращите Сполдинг. Лесли беше мис Портър, Финч и от Младежката лига.
Само че името й беше сменено с някакво друго. Тя се омъжи за момче от Йейл. Не си спомняше името.
— Лесли, това е… Исусе Христе, изненада! Как разбра, че съм тук? — Сполдинг не се ангажираше в незначителен разговор.
— Нищо в Ню Йорк не се случва, без аз да разбера! Имам уши и очи навсякъде, скъпи. Истинска шпионска мрежа.
Дейвид Сполдинг почувства как кръвта се оттегли от лицето му. Не му хареса шегата на момичето.
— Говоря сериозно, Лесли… И то, защото не съм се обаждал на никого. Дори на Арон. Как ме откри?
— Ако трябва да знаеш, Синди Бонър… някога се казваше Синди Тотъл и се омъжи за Пол Бонър… та, Синди сменяла някакви грозни коледни подаръци за Пол в „Роджърс Пиит“ и се закле, че те е видяла да пробваш костюми. Така че… ти знаеш Синди! Прекалено срамежлива, за да те заговори…
Дейвид не познаваше Синди. Дори не си спомняше името, още по-малко лицето. Лесли Дженър продължи, докато той мислеше за това.
— … И тогава тя изтичала до най-близкия телефон и ми се обади. В крайна сметка, скъпи, ние бяхме истинска двойка!
Ако такава „истинска двойка“ означаваше прекарването на почивните дни от двата летни месеца в Източен Хамптън, през които спеше с дъщерята на собственика на къщата, то Дейвид бе съгласен. Но Дейвид не го разбираше така, историята бе мимолетна, дискретна и много преди сполучливата женитба на момичето.
— По-добре не казвай това на съпруга си…
— О, Господи, бедното агънце! Аз съм Дженър, скъпи, не Хаукууд! Дори не запазих името. Проклето да е!
Значи това било, помисли Дейвид. Тя бе омъжена за човек на име Хаукууд — Роджър или Ралф, нещо такова. Футболист или тенисист?
— Съжалявам. Не знаех…
— Ричард и аз се разделихме отдавна. Беше катастрофа. Кучият му син не можеше да не задиря дори най-добрите ми приятелки. Сега е в Лондон, във въздушните сили, в секретно поделение. Мисля, че на английските момичета им е дошло до гуша от него… и наистина е така! Зная това!
Имаше леко потрепване във въздишката на Дейвид. Лесли Дженър му правеше предложение.
— Добре, те са съюзници — каза Сполдинг с хумор, — но ти не ми каза как ме намери тук?
— Само след четири телефона, агънце! Опитах най-обикновеното: „Комодор“, „Балтимор“ и „Уолдорф“ и тогава си спомних, че майка ти и баща ти винаги отсядаха в „Монтгомери“. Много е стар светът, скъпи… Аз мислех, с резерви, разбира се, че може би ще помислиш за това.
— От тебе ще стане добър детектив, Лесли.
— Само когато обектът на моето преследване си заслужава, агънце… Ние се забавлявахме.
— Да, разбира се — каза Сполдинг, но мислите му изцяло бяха насочени другаде. — И не можем да оставим твоите доблестни спомени да се прахосат. Вечеря?