Ще се срещнат отново утре. В апартамента на Уебстър. В десет вечерта. Имала среща за вечеря, но щяла да се отърве по-рано. А и щяла да промени плановете си за самата Нова година. Целият ден ще бъде техен.
Докато портиерът й отваряше вратата и таксито потегли към „Пето авеню“, той за първи път си спомни, че задачата, поставена от Феърфакс с „Меридиан Еъркрафт“, щеше да започне вдругиден. Точно на Нова година. Предполагаше, че ще се работи половин ден.
Странно. Нова година. Коледа.
Той дори не беше помислил за Коледа. Беше се сетил да изпрати подаръците, предназначени за родителите му в Сантяго, но бе сторил това преди пътуването в северната част на страната — до Баските провинции и Навар.
Коледните празници нямаха никакво значение за него.
Всички онези Дядо Коледи, които звъняха със звънците си по улиците на Ню Йорк, украсите по витрините на магазините… нищо от това вече нямаше значение за него.
Тъжно му беше за това. Винаги бе изпитвал удоволствие от празници.
Дейвид плати на шофьора, каза „Здрасти“ на нощния пазач на хотел „Монтгомери“ и се качи на асансьора до своя етаж. Слезе и тръгна към стаята си. Механично прокара пръст над табелата с надпис „не безпокойте“, която висеше под ключалката, тъй като очите му бяха изморени.
Опипа дървото и погледна надолу, като щракна запалката, за да разгледа по-добре.
Нишката, която бе поставил, я нямаше.
Предчувствието и инструкциите, получени от Феърфакс, го караха да бъде нащрек и да постави знаци на вратата на хотелската си стая. Бе поставил невидими нишки от бежова и черна коприна на различни места по вратата. Липсата или скъсването им означаваше, че някой е влизал в стаята.
Не бе въоръжен и не знаеше дали все още няма някой вътре.
Върна се обратно до асансьора и натисна копчето. Попита пиколото, обслужващ асансьора, дали има шперц, защото не може да си отключи вратата. Човекът нямал шперц, затова го свали до фоайето.
Нощният пазач направи тази услуга, като заповяда на пиколото да стои на рецепцията, докато той услужи на г-н Сполдинг и се справи със заялата ключалка.
Докато двамата мъже слизаха от асансьора и тръгнаха надолу по коридора, Сполдинг чу далечен звук на пускане на секрет, врата се затвори тихо. Той бързо обърна глава и в двете посоки, нагоре-надолу по коридора, като се опитваше да локализира шума.
Нищо, освен затворени хотелски врати.
Човекът от рецепцията нямаше никакви проблеми при отварянето на вратата. Той се затрудни най-вече да разбере причината защо г-н Сполдинг прехвърли ръка през рамото му и го пробута в стаята пред себе си.
Дейвид бързо огледа наоколо. Вратите на банята и на стенния гардероб бяха отворени — така, както ги бе оставил. Нямаше друго място, където човек можеше да се скрие. Той пусна рамото на пазача и му подаде бакшиш — петдоларова банкнота.
— Благодаря ти много. Много се извинявам. Страхувам се, че си пийнах повечко.
— Няма нищо, сър. Благодаря ви, сър. — Мъжът напусна, като затвори вратата зад себе си.
Дейвид бързо започна да проверява нишките, които бе поставил. В стенния гардероб… във вътрешния джоб на сакото… изпъната нишка по средата на джоба.
Липсваше.
В бюрото… първото и третото чекмедже, вмъкнати.
И двете нишки не бяха на мястото, където ги бе поставил. Първата бе паднала вътре върху една носна кърпа, а втората бе паднала между две ризи.
Леглото… странично поставена нишка по линия на десена върху завивката.
Не се виждаше. Нямаше я.
Той приближи към куфара си, който бе поставен на рафта за багаж близо до прозореца. Клекна и започна да оглежда дясната ключалка. Нишката бе закрепена за ключалката, като влизаше вътре и обхващаше малката пантичка. Ако куфарът е отварян, тя щеше да бъде скъсана.
Наистина беше скъсана, бе останала само половинката.
Вътре в куфара имаше поставена една-единствена нишка, в задната му част. Тя бе поставена напречно на еластичния капак, точно на три пръста от лявата страна.
Тя също липсваше.
Дейвид се изправи. Пресече стаята и отиде до нощната масичка, протегна се под нея за телефонния указател. Нямаше смисъл да се бави — предимството, което имаше, се състоеше в изненадата. Стаята бе претърсена професионално и не се очакваше той да е разбрал за това.
Той щеше да намери телефона на Лесли Дженър, щеше да се върне до блока, в който живееше, и щеше да намери телефон близко до входа; ако имаше късмет — с изглед към него. След това щеше да й се обади, да й разкаже някаква невероятна история, за каквото му паднеше и щеше да поиска да я види. Нямаше да споменава нищо за претърсването на стаята, нито за подозренията си. Изненадата щеше да е пълна; така щеше да има възможност да чуе нейната реакция. Ако тя се съгласеше да се видят, всичко щеше да е наред. В противен случай той щеше да държи под наблюдение апартамента — ако се наложеше и цяла нощ.