Нещо повече, в Пеенемюнде лабораториите се държаха настрана, като най-важните етапи се координираха от шепа елитни учени, които бяха под наблюдение на Гестапо. Според информацията от Буенос Айрес това значеше, че Ерих Ринеман: първо, е способен да достигне и подкупи различни шефове на лаборатории в систематична последователност; второ, че е изиграл или подкупил самото Гестапо (невъзможно); трето, по някакъв начин си е осигурил сътрудничеството на онези шепа учени, които бяха допускани да преминават вратите на лабораториите.
Опитът, който бе придобил през тези години, подсказваше на Дейвид, че последните две възможности трябваше да бъдат изключени; съществуваше прекалено голяма опасност от предателство. Ринеман сигурно бе обърнал достатъчно внимание на шефовете на лаборатории; това само по себе си бе достатъчно опасно, но все пак по-вероятно.
Докато Кендъл продължаваше да говори, Дейвид стигна до едно решение — да запази за себе си заключенията, до които бе стигнал. Той щеше да зададе няколко въпроса, на един или два от тях действително искаше да разбере отговора, но нямаше да става партньор с Уолтър Кендъл засега. Това бе достатъчно лесно решение, тъй като той бе един от най-неприятните мъже, които бе срещал някога.
— Съществува ли някаква особена причина плановете да пристигат на етапи? — попита Сполдинг.
— Не е необходимо, но Ринеман ги е измъкнал на части. Всеки си има разписание. Той казва, че така е по-безопасно. По негови разчети ние смятаме, че това ще стане в срок от една седмица.
— Добре, това е разумно… И този тип Лайънс може да прецени дали са оригинални?
— Няма по-добър от него. След малко ще стигнем до него. Има две неща, които трябва да знаеш. След като пристигнем в Аржентина, той е твоя собственост.
— Звучи злокобно.
— Можеш да се справиш с него. Ще имаш помощници… Въпросът е в това щом той потвърди автентичността на плановете, ти трябва да изпратиш кодовете и Ринеман ще получи парите си — не и по-рано. Кодове се изпращат чак след потвърждението.
— Не разбирам. Защо трябва всичко да бъде толкова сложно? Ако са автентични, защо не му платите още в Буенос Айрес?
— Той не желае парите да бъдат внасяни в аржентинска банка.
— Сумата сигурно е доста голяма.
— Голяма е.
— От малкото, което знам за Ринеман, не е необичайно той да работи с немското нелегално движение?
— Той е евреин.
— Не го споменавай пред оцелелите от Освиенцим, няма да ти повярват.
— Войната принуждава различни страни да си сътрудничат. Погледни ни нас. Ние работим съвместно с червените. Едно и също е — имаме еднакви цели. Различията се забравят.
— В този случай специално това е доста хладнокръвно.
— Това е техен проблем, а не наш.
— Няма да продължавам… Само един налагащ се въпрос. След като съм на път за Буенос Айрес, към посолството по-точно, защо бе необходимо да оставам в Ню Йорк? Нямаше ли да е значително по-лесно да променя просто Лисабон с Аржентина?
— Страхувам се, че това решение бе взето в последния момент. Непохватно, нали?
— Не добре обмислено. Фигурирам ли в списъка за прехвърляне?
— В какво?
— В списъка за прехвърляне към Външното министерство. От Държавния департамент. За военен аташе.
— Не знам. Защо?
— Бих искал да разбера дали е разгласено, че съм напуснал Лисабон. Дали това може да е обществено достояние. Смятах, че никой не трябва да знае.
— Значи никой не знае. Защо?
— За да знам как да се държа, това е всичко.