— Решихме, че трябва да отделим няколко дни, за да се запознаеш с всичко. Да се срещнеш с Лайънс, с мен; да се запознаеш с плана; с това какво целим — неща от този род.
— Много мило. — Дейвид забеляза въпросителния поглед на Кендъл. — Не, точно това искам да кажа. Толкова често ни подхвърлят разни проблеми без да знаем нещо за общия фон. Самият аз съм постъпвал по същият начин с различни хора… Изведнъж това уволнение, битката в Италия — те са легенда за дейността ми в Лисабон, така ли? И важат само на територията на Ню Йорк ли?
— Ъ-хъ, предполагам, че е така. — Кендъл, който до този момент седеше на крайчеца на стола, стана и заобиколи, като отиде до стола на Дейвид.
— Докъде трябва да стигна? — попита Сполдинг.
— Да стигнеш какво? — Кендъл избягваше да погледне в очи Дейвид, който седеше наведен напред на дивана.
— Легендата. В документите бе спомената Пета армия — това е Кларк; Трийсет и четвърта дивизия, Сто и двайсети батальон и т.н. Трябва ли да навлизам в нещата? Не знам особено много за италианския театър. Изглежда са ме ранили отвъд Салерно. Има ли някакви особености?
— Това е армейска работа. Що се отнася до мен, ти ще бъдеш тук пет-шест дни, след което ще се срещнеш със Суонсън и ще бъдеш изпратен в Буенос Айрес.
— Добре, ще изчакам генерал Суонсън.
Дейвид осъзна, че е безсмислено да се мъчи да прилага похвати в стила на Г–2 върху Кендъл… Частично професионални, частично аматьорски. Колебливият валс.
— Докато стане време за заминаване, ще можеш да прекарваш колкото време счетеш за необходимо с Лайънс. В неговата кантора.
— Добре. Бих искал да се срещнем. — Дейвид се изправи.
— Седни, той не е тук днес. Няма никой тук днес, освен портиера. До един часа. Нова година е все пак — Кендъл се отпусна в стола си, извади цигара и я стисна. — Трябва да ти разкажа за Лайънс.
— Добре. — Дейвид се върна на канапето.
— Той е пияница. Прекарал е четири години в затвора, в изправителен дом. Почти не може да говори, защото е изгорил гърлото си с чист алкохол… Същият той обаче е и най-умният кучи син в областта на аерофизиката.
Сполдинг се втренчи в Кендъл, без да отговори няколко секунди. Когато най-сетне проговори, дори не направи опит да прикрие шока от получената информация:
— Това е доста противоречива препоръка, нали?
— Вече казах, че е умен.
— Такива са и половината от лудите в Бел вю. Може ли да функционира! След като ще става моя „собственост“, както се изразяваш бих искал да съм наясно какво, по дяволите, сте ми дали и защо. Не е случайност.
— Той е най-добрият.
— Това не отговаря на въпроса ми. Въпросите.
— Ти си войник. Дават ти се заповеди.
— Аз също давам заповеди. Не започвайте така.
— Добре… Окей. Имаш право, предполагам.
— Така и смятам.
— Юджиин Лайънс е написал учебника по физическа аеродинамика. Той беше най-младият професор в Техническия институт на Масачузетс, може би е бил прекалено млад и затова много бързо започна да пада надолу. Отвратителен брак, много пиене, много задлъжнял. Именно тия неща свършили своята работа, както обикновено. Всичко това и прекалено многото ум, за който никой не иска да плаща.
— Какво са направили?
— Побъркал се, след запой, който продължил цяла седмица. След като се събудил, в крайна сметка, в една стая в южната част на Бостън, жената, с която преспал, била мъртва. Пребил я от бой… Била курва, така че на никого не му пукало особено; и все пак той бил виновен. Нарекли случая непреднамерено убийство и му намерили добър адвокат. Прекарал четири години в затвора, след което излязъл. Никой нямал желание да го наеме на работа, нито да се докосне до него… Това е 1936-та. Отказал се от всички свои опити и се присъединил към цялата тази измет от скитници и престъпници. И, действително, искам да подчертая, се присъединил към тях. — Кендъл прекъсна за момент и се усмихна.
Дейвид бе смутен от усмивката на счетоводителя; нямаше нищо смешно в цялата тази история.
— Очевидно не е останал там. — Това бе всичко, което можа да измисли в отговор.
— Прекарал е три години при тази измет. Изгорил си гърлото на улица Хюстън.
— Това е жалко.
— Най-доброто нещо, което можеше да му се случи. Поинтересували се от историята му и един от лекарите се заангажирал с него. Откарали го в проклетия Секретен отдел за проверка, където получил сравнително добра рехабилитация, а със започването на войната го повикали на работа в отбраната.
— Значи вече е добре. — Сполдинг заяви уверено, ето отново му се случваше… Това бе единственото нещо, което му идваше наум.