— Моля ви, може ли госпожа Хаукууд. Извънградски разговор — продължи телефонистката на „Монтгомери“, сякаш бе служител в телефонната компания и правеше междуградска връзка.
— Госпожа Хаукууд не е тук.
— Бихте ли ми казали по кое бреме я очаквате?
— По кое време? За Бога, не я очакваме. Поне не знаем, че трябва да я очакваме…
Без всякакво смущение служителката в Монтгомери я прекъсна учтиво:
— Случайно да знаете друг телефон, на който да можем да се свържем с нея?
— Е… — Гласът от Барнардсвил вече бе напълно объркан. — Предполагам, че ще успеете в Калифорния…
— Ще говоря с госпожата. — Дейвид реши, че е време да се намеси.
— Добре, сър — чу се леко щракване, което означаваше, че телефонистката е освободила линията.
— Госпожо Дженър?
— Да, тук е госпожа Дженър — явно облекчена от познатото име.
— Казвам се Дейвид Сполдинг, приятел съм на Лесли и капитан Хаукууд… — Господи, бе забравил първото име на съпруга. — Дадоха ми този телефон…
— Е, Дейвид Сполдинг! Как си, скъпи? Тук е Мадж Дженър, глупчо такъв! Господи, сигурно са минали вече осем, десет години. Как са майка ти и баща ти? Чух, че живеят в Лондон. Толкова са смели!
Исусе, помисли си Сполдинг, не му и хрумна, че майката на Лесли би си спомнила двата месеца в Ийст Хамптън, десетилетие назад във времето.
— Ох, госпожа Дженър… Добре са. Извинявайте, че ви притеснявам…
— Никога не би могъл да ни притесняваш, скъпо момче. Ние сме двама стари коневъди тук. Джеймс удвои титлите, вече никои не иска да гледа коне… Помислил си, че Лесли е тук?
— Да, така ми казаха.
— И аз съжалявам, но я няма. Ще бъда съвсем откровена, много рядко ни се обажда. Знаеш ли, премести се в Калифорния.
— Да, разбрах. С леля си.
— Тя й е само частично леля. С доведената ми сестра. Страхувам се, че не се разбираме много помежду си. Омъжи се за един евреин. Нарича се Голдсмит, но това не може да прикрие имената Голдбърг или Голдстейн, нали? Убедени сме, че е замесен в черния пазар.
— О? Разбирам… Значи Лесли не е идвала на гости да ви види за Коледа?
— Добри ми Боже, не! Едвам е успяла да ни изпрати картичка…
Изкушаваше се да се обади на Ед Пейс във Феърфакс. Да информира шефа на разузнаването, че Г–2 в Калифорния не е успяло да издири нищо. Нямаше смисъл. Лесли Дженър Хаукууд се намираше в Ню Йорк.
Трябваше да открие защо.
Обади се отново на Мандел и му даде две имена: това на Лесли и на Синди Тотъл Бонър, вдовица на Пол Бонър, герой. Без да дава обяснения той успя да покаже, че любопитството му е по-скоро професионално, отколкото лично. Мандел не зададе въпроси, а започна да действа.
Сполдинг осъзна, че може да се обади на Синди Бонър, да се извини и да я помоли да се срещнат. Но не можеше да поема риска тя да му откаже, което сигурно би направила с оглед на грубото телефонно обаждане преди два дни. Нямаше време. Трябваше да се види с нея и да прецени нещата от личен контакт.
Дори в този случай може би тя не би могла да му каже нищо съществено. Все пак съществуваха определени инстинкти, които човек развиваше и започваше да разбира с времето. Вътрешни, странни, нелогични… Атавистични.
Бяха изминали вече двайсет минути, часът сочеше три без петнайсет. Телефонът иззвъня.
— Дейвид? Арон е. Тази ясена Хаукууд, няма нищо за нея. Всички казват, че се е преместила в Калифорния и никои не е чувал нищо за нея след това… Госпожа Пол Бонър има едно частно тържество, на „Шейсет и втора“ улица, у семейство Уорфийлд. Номер 212.
— Благодаря. Ще изчакам навън и ще се натрапя, ще се покажа в най-добрата си светлина.
— Не е необходимо. Имаш покана. Лична, при това от господарката на къщата. Казва се Андреа и е във възторг, че ще може да забавлява войник, при това син на известни родители, нали знаеш кои са те? Тя също иска едно сопрано за февруари, но това е мой проблем.
19
Обстановката му изглеждаше така, сякаш цялата клиентела от „Галерията“ се бе прехвърлила в къщата на семейство Уорфилд, намираща се на „Шейсет и втора“ улица. Дейвид общуваше с лекота. Малката златна емблема върху ревера му вършеше работа по предназначение. Възприемаха го много по-лесно. Питиетата и бюфетът бяха щедри, а малкият негърски джазов оркестър бе великолепен.
Успя да открие Синди Бонър в ъгъла, докато тя чакаше кавалера си, един лейтенант от армията, който бе отишъл до бара. Тя бе мъничка, с червеникава коса и много светла, почти бледа кожа на лицето. Позата й бе в тон с модата, тялото — стройно, облечено в много скъпи, много покоряващи дрехи. Имаше замислен, но не и тъжен вид. Нямаше вид на вдовица на герой, самата тя не приличаше на човек, способен на героични постъпки. Приличаше по-скоро на едно богато малко момиче.