— Бих искал да ви се извиня от сърце — каза той. — Надявам се, че ще приемете моите извинения.
— Не мога да си представя за какво се извинявате. Не си спомням да се познаваме. — Тя се усмихна леко, сякаш присъствието му пробуждаше някакъв спомен, който тя не можеше съвсем да определи. Сполдинг забеляза именно това състояние и го разбра. Беше гласът му. Гласът, който някога преди много време му позволяваше да печели добри пари.
— Казвам се Сполдинг. Дейвид…
— Вие звъняхте преди две вечери — прекъсна го момичето с ядосани очи. — Коледните подаръци за Пол. Лесли…
— Точно затова ви се извинявам. Това бе ужасно недоразумение. Моля, простете ми. Това не е нещо, с което бих се пошегувал, ако знаех. Бях толкова ядосан, колкото сте и вие.
Той говореше спокойно, докато я гледаше право в очите. Достатъчно беше — тя мигна, опита се да разбере, гневът започна да утихва. Хвърли поглед за секунда на малкото месингово орелче, закрепено на ревера му, малкия отличителен белег, който можеше да значи всичко.
— Мисля, че би вярвам.
— Трябва. Това бе нещо налудничаво, а аз не съм болен.
Лейтенантът се върна с две чаши в ръка. Той бе пиян и враждебно настроен. Синди ги запозна набързо, лейтенантът едва кимна в знак на потвърждение към цивилния, който стоеше пред него. Той искаше да танцува, докато Синди нямаше такова желание. Внезапното развитие на нещата можеше да бъде прекратено.
— Служех със съпруга на госпожа Бонър. Бих искал да поговоря с нея за няколко минути. Ще трябва да напусна скоро, жена ми ме чака в центъра — каза Дейвид меланхолично.
Комбинацията от факти… и окуражаване обърка напълно пияния лейтенант, като го успокои същевременно. Почувства, че се налага да прояви галантност. Той се поклони, залитайки леко, и тръгна обратно към бара.
— Добре направено — заяви Синди. — Ако има някъде скрита някоя госпожа Сполдинг, не бих се учудила. Казахте, че сте излизали с Лесли, това е част от играта й.
Дейвид погледна момичето. Вярвай на развитите си инстинкти, помисли си той.
— Няма госпожа Сполдинг. Но за сметка на това преди няколко вечери имаше госпожа Хаукууд. Доколкото разбирам, не сте особено очарована от нея.
— Тя и съпругът ми бяха онова, на което учтиво му викат „приятели“. При това дългосрочни. Има някои хора, които считат, че аз съм я насилила да се премести в Калифорния.
— В такъв случай ще ви задам натрапващия се въпрос. При тези обстоятелства се питам защо е използвала вашето име? След което изчезва. Тя би предположила, че ще се свържа с вас.
— Струва ми се, че използвахте термина болен, тя просто е един болен човек.
— Или пък се опитва да ми каже нещо.
Дейвид напусна дома на семейство Уорфилд малко преди настъпването на Новата година. Стигна до ъгъла на „Лексингтън авеню“ и зави на юг. Нямаше повече какво да прави, освен да върви, да мисли и да се помъчи да сглоби нещо от отделните фрагменти, да открие някакъв разумен модел.
Не успя. Синди Бонър бе озлобена вдовица. Убийството на мъжа й на бойното поле я лишаваше от възможността да си отмъсти на самата Лесли. Тя искаше, според собствените й думи, просто да забрави. Но болката бе голяма. Лесли и Пол Бонър бяха нещо повече от приятели. Бяха стигнали, отново по думите на Синди, до този етап, в който и двамата Бонър взаимно се съдеха и искаха развод. Една среща между двете жени не бе потвърдила възгледите на Пол Бонър. Лесли Дженър-Хаукууд нямаше никакво намерение да се развежда със собствения си съпруг.
Това бе една неприятна бъркотия. Версията на Ед Пейс за „музикалните легла“ се потвърждаваше.
Защо в такъв случай Лесли бе използвала името на Синди? Тази постъпка не бе само провокативна и с лош вкус, но и безумна.
Полунощ удари, докато пресичаше „Петдесет и втора“ улица. Няколко минаващи автомобила надуха клаксони. В далечината можеха да се чуят ударите на камбани, свирки, от вътрешността на баровете се чуваше врява и викове. Трима моряци с мръсни униформи пееха силно и фалшиво, като забавляваха пешеходците.
Зави на запад към веригата от кафенета между „Медисън“ и „Пета“. Мина му през ум дали да се отбие в „Шорс“ или „Клуб 21“… след около десет минути. Достатъчно време, за да са се поуталожили празничните настроения.
— Честита Нова година, подполковник Сполдинг.
Гласът бе рязък и идваше от тъмен вход.
— Какво? — Дейвид спря и погледна към сянката. Висок мъж, облечен в светлосиво палто, със скрито лице от периферията на шапката, стоеше неподвижно. — Какво казахте?