— Щастлива Нова година — каза бавно, докато вдигаше чашата към устните си.
Прекоси стаята и отиде до леглото, вдигна телефона и продиктува на телефонистката номера във Вирджиния. Линиите с Вашингтон бяха претоварени, щеше да му отнеме няколко минути, докато успее да се свърже.
Какво, за Бога, искаше да му каже онзи човек? Поучи се от опита на Феърфакс. Какво, по дяволите, говореше той? Кой е този Алтмюлер?… Как му беше първото име?… Франц. Франц Алтмюлер.
Кой беше той?
Значи „инцидентът“ на летището Лейджис бе действително предназначен за него самия. Но защо, за Бога?
А, Маршал. На задното стъкло действително бе Маршал! Не се лъжеше, беше го видял!
— Щабът на полева дивизия — това бяха монотонните думи, долитащи от щата Вирджиния, околия Феърфакс.
— Полковник Едмънд Пейс, моля ви.
Настъпи кратка пауза от другата страна на телефонната линия. Дейвид долови леко поемане на въздух, което му беше до болка познато.
Това бе телефонна засечка, обикновено включена към магнетофон.
— Кой търси полковник Пейс?
Сега бе ред на Дейвид да се поколебае, като мислеше, че е пропуснал звука за засичане. Съвсем възможно бе, а Феърфакс бе, въпреки всичко,… Феърфакс.
— Сполдинг. Подполковник Дейвид Сполдинг.
— Мога ли да предам нещо на полковника, сър? Той е на заседание.
— Не, не можете. Можете и е необходимо да ме свържете с полковника.
— Съжалявам, сър. — Колебанието, долитащо от Феърфакс, бе вече несръчно. — Оставете ми някакъв телефонен номер…
— Вижте, войнико, казвам се Сполдинг. Имам разрешително четири–нула, а и това е именно приоритет четири–нула. Ако тези цифри не ви говорят нищо, попитайте онзи кучи син, които седи на линията за засичане. А сега, спешно е. Свържете ме с полковник Едмънд Пейс!
Чу се силно двойно изщракване по линията. Дълбок, суров глас се обади.
— Тук е полковник Бардън, подполковник Сполдинг. Аз също съм с приоритет четири–нула и всички такива приоритети ще бъдат уточнявани с този кучи син. А сега нямам настроение да си играем с рангове. Какво искаш?
— Харесва ми прямотата ви, полковник — каза Дейвид, като се усмихваше въпреки неотложността. — Свържете ме с Ед. Много е спешно. Засяга Феърфакс.
— Не мога да ви свържа, подполковник. Нямаме никакви линии — и с това не се стремя да бъда интересен. Ед Пейс е мъртъв. Бе прострелян в главата преди около час. Някакъв проклет кучи син го уби тук, на наша територия.
20
Беше четири и трийсет сутринта, когато военната кола, возеща Сполдинг, пристигна пред вратата на Феърфакс.
Охраната беше нащрек. Сполдинг в цивилни дрехи, без никакви документи, бе разпознат по снимката от делото и пропуснат да мине. Дейвид се изкушаваше да поиска да види снимката, правена, доколкото си спомняше, преди четири години. След като влезе вътре, автомобилът зави наляво и потегли към южната част на огромната база. На около половин миля по песъчливия път, като премина покрай редовете от метални бараки на Куонсет, колата спря пред казармена постройка. Това бе административната сграда на Феърфакс.
Двама старшини стояха от двете страни на вратата. Сержантът шофьор слезе от колата и даде знак на старшините да пропуснат Сполдинг. Той вече беше пред тях.
Дейвид бе въведен в кабинет на втория етаж. Вътре имаше двама мъже — полковник Айра Бардън и доктор на име Макклеод, капитан Бардън бе дебел, нисък мъж със структура на футболна топка и къса остригана черна коса Макклеод бе приведен, слаб и очилат… олицетворение на замислен академик.
Бардън отдели съвсем малко време за представяне и веднага премина към подготвените въпроси.
— Ние удвоихме патрулите навсякъде, поставихме хора с К–98 покрай всички огради. Иска ми се да мисля, че никой не би могъл да излезе. Това, което ни безпокой, е дали някой е излязъл по-рано.
— Как се случи това?
— Пейс бе поканил няколко човека за Нова година. Да бъда по-точен — дванайсет. Четирима бяха от неговия собствен „Куонсет“, трима от „Архиви“, останалите от „Администрацията“. Много разстройващо… как, по дяволите, та това е Феърфакс. Доколкото успяхме да установим, той е излязъл през задната врата около полунощ — в дванайсет и двайсет минути. Изнасял е отпадъци, така предполагаме, или може би е искал да глътне малко чист въздух. Не се е върнал обратно… Караулът по пътя надолу дойде на вратата и каза, че е чул изстрел. Никой друг не го е чул. Поне никой от присъстващите вътре.