— Безсмислено!
— Какво искате? Тялото?
— Може да се учудите, Бардън, но ръка или дори пръст не са без значение. Това е идентификация… Някои снимки? Близки изстрели, рани, очите? Дори те могат да бъдат прегледани.
— Той не посочва никаква. Какво, по дяволите, ви гризе? Това е потвърдено.
— Наистина? — Дейвид погледна Бардън.
— За Бога, Сполдинг! Какво, по дяволите… „Тортюгас“? Ако той е убил Ед Пейс, бих искал да знам! И аз ще разбера това! Не давам пет пари за лисабонския шифровач!
Телефонът на бюрото на Бардън иззвъня, полковникът бегло го погледна и обърна очи обратно към Сполдинг.
— Отговори — каза Сполдинг. — Един от тези разговори ще бъде нещастен случай. Пейс има семейство… имаше.
— Не усложнявай живота ми повече от това, което направи. — Бардън прекоси до бюрото са — Ед трябваше да излезе в отпуск с охрана този петък. До сутринта… никакви телефонни разговори… Така? — Бардън се заслуша в телефона за няколко секунда след това погледна към Сполдинг. — Това е операторът от Ню Йорк. Този, който ще ви прикрива. Този генерал Суонсън се опитва да се свърже с вас. Той е на телефона сега. Искате ли да говорите със стария?
Дейвид си спомни преценката на Пейс за неврозния бригаден генерал.
— Трябва ли да знае, че съм тук?
— По дяволите, не.
— Тогава, свържете ме. — Бардън излезе зад бюрото, когато Дейвид вдигна телефона и повтори фразата „Да, сър“ няколко пъти. Най-после остави слушалката. — Суонсън ме иска в кабинета си тази сутрин.
— Иска ми се да зная защо ви измъкнаха от Лисабон — каза Бардън.
Дейвид седна на стола без да отговори веднага. Когато заговори, се постара да не звучи по военному или официално.
— Не съм сигурен, че има нещо общо с… каквото и да било. Не искам да гадая, но, от друга страна, трябва. Но бих искал да имам право на свободен избор. Наречете го инстинкт, не зная дори… Има човек на име Алтмюлер. Франц Алтмюлер… Кой е, къде е… нямам представа. Германец, швейцарец — не знам… Открий, каквото можеш, на базата на 4–0. Обади ми се в хотел „Монтгомери“ в Ню Йорк. Ще бъда там най-малко до края на седмицата. След това отивам в Буенос Айрес.
— Ще го направя, ако ми поясниш… кажи ми, какво, по дяволите, става?
— Няма да ти хареса. Защото ако ти кажа и ако то е свързано с това, значи, че Феърфакс е открил кодовете си в Берлин.
Пътническият самолет започна да се снижава към летище „Ла Гардия“. Дейвид погледна часовника си. Беше малко след пладне. Всичко се бе случило за дванайсет часа. Синди Бонър, непознатият на „Петдесет и втора“ улица, Маршал, убийството на Пейс, Бардън, новините от Валдеро… и, накрая, мъчителното съвещание с шефа аматьор, бригаден генерал Алан Суонсън от Министерството на войната.
Дванайсет часа.
Не бе спал почти четирийсет и осем часа. Имаше нужда от сън, за да открие причините и да сглоби липсващите елементи от мозайката. Не мозайката, която му бе ясна.
Ерих Ринеман трябваше да бъде убит.
Разбира се, че трябваше да бъде убит. Единствената изненада за Дейвид бе жужащият начин, по който бригадният генерал даде заповедта. Не се изискваше съгласие или извинение. И това… най-после… обясняваше неговия трансфер от Лисабон. Това запълваше зеещото като дупка защо. Той не беше специалист по жироскопи и не разбираше защо. Но сега разбра.
Той бе добре преценен. Пейс бе направил напълно професионален избор. За тази работа той бе подходящ, освен това бе двуезичната връзка между мълчаливия учен Юджиин Лайънс и човека на Ринеман с проектите.
Тази картина бе ясна. Почувства се облекчен като видя, че нещата се изясняват.
Онова, което го безпокоеше, бе нефокусираната картина.
Маршал, шифровачът от посолството, който само преди пет дни го бе посрещнал на прогизналото от дъжд летище край Лисабон. Човекът, когото видя да го гледа през автомобилното стъкло на „Петдесет и втора“ улица. Мъжът, убит при засада в Северната провинция, в която той никога не бе рискувал да ходи. Нито пък щеше да рискува.
Лесли Дженър-Хаукууд. Изобретателната бивша любовница, която го излъга и го задържа извън хотелската стая. Тя глупаво използва „номера“ със Синди Бонър и замяната на подаръци за мъртвия й съпруг, който самата тя бе отнела. Лесли не беше идиот. Тя искаше да му каже нещо.
Но какво?
И Пейс. Бедният, сериозен Пейс, убит вътре, в най-силно охраняваната база в Съединените щати.
Урокът на Феърфакс, предвиден с изненадваща точност, почти до секунда, от високия, с тъжни очи мъж в сенките на „Петдесет и втора“ улица.