От друга страна, той не беше инвалид.
Второто нещо е мъжът на име Алтмюлер. Трябва да открие мъж, наречен Франц Алтмюлер, да разбере кой е той, какво значение има за нефокусираната картина.
Дейвид легна на леглото, нямаше сила да свали дрехите си, дори обувките. Вдигна ръка, за да засенчи очите си от следобедното слънце, струящо през хотелските прозорци. Следобедното слънце на първия ден на Новата 1944 година.
Внезапно той отвори очи в тъмнината. Имаше и трето нещо. Неразделимо свързано с мъжа на име Алтмюлер.
Какво, по дяволите, значеше „Тортюгас“?
21
Юджиин Лайънс седна зад чертожната дъска в празнил кабинет. Той бе с ръкавели. По масите имаше разхвърляни проекти. Яркото утринно слънце се отразяваше в белите стени и придаваше на стаята вид на болница.
Лицето и тялото на Юджиин Лайънс не опровергаваха тези мисли.
Дейвид последва Кендъл през вратата, напрегнат пред предстоящото запознанство. Предпочиташе да не знае нищо за Лайънс.
Ученият се обърна на стола. Той бе най-хилавият мъж, когото бе срещал някога. Костите бяха заобиколени от плът, но не покрити от нея. Светлосини вени се виждаха по дланите, ръцете, врата и слепоочията. Кожата не бе застаряла, а изтощена. Очите бяха дълбоко разположени, но в никакъв случай без блясък или безлични, те бяха живи и по свой начин проникващи. Неговата права сива коса бе оредяла рано. Можеше да бъде на всякаква възраст в диапазон от двайсет години.
Имаше обаче едно качество, изглеждащо специфично за него, и то бе незаинтересованост. Прие представянето, като явно знаеше кой е Дейвид, но не се опита да прекъсне концентрацията си.
Кендъл се опита да направи това.
— Юджиин, това е Сполдинг. Покажи му откъде да започне.
С тези думи Кендъл се обърна на пети, излезе през вратата и я затвори зад себе си.
Дейвид стоеше в стаята срещу Лайънс. Направи няколко крачки и протегна ръка. Знаеше предварително какво точно щеше да каже.
— За мен е чест да се запозная с вас, доктор Лайънс. Не съм експерт във вашата област, но чух за работата ви. Щастлив съм, че ще работя с вас, макар и за кратко време.
В очите му за миг проблесна искрица интерес. Дейвид залагаше на обикновения поздрав, чрез който казваше на съсухрения учен няколко неща, между които прозираше и фактът, че му е известна трагедията в Бостън и без съмнение останалата част от историята, но това не му пречи да го уважава. Ръкостискането на Лайънс беше слабо, незаинтересоваността му се бърна бързо. Незаинтересованост, но в никакъв случай грубост. Точно на границата между двете.
— Знам, че нямаме много време, а съм и новак в жироскопите — каза Сполдинг, освобождавайки ръката му, с гръб към чертожната дъска. — Но ми казаха, че трябва да разпознавам само основните неща, за да мога да предам устно на немски условията и формулите, които вие ще ми напишете.
Дейвид натърти със слабо повишаване на гласа думите устно…, които ще напишете за мен. Наблюдаваше Лайънс, за да види ще има ли някаква реакция на явното признание, че знае за говорните му проблема. Стори му се, че забеляза слаб намек на облекчение.
Лайънс погледна към него. Тънките му устни леко се притиснаха към зъбите, разтеглиха се към ъглите на устата и ученият кимна. Имаше дори съвсем малък проблясък на признание в дълбоките му очи. Той стана от стола си и отиде до най-близката маса, където няколко книги лежаха върху проекта. Взе в ръце първата книга и я подаде на Сполдинг. Заглавието върху корицата бе Диаграми: Инерция и процеси.
Дейвид разбра, че ще му послужи.
Минаваше шест часът.
Кендъл си беше отишъл. Администраторът си тръгна точно в пет, като помоли Дейвид да затвори вратите, ако си отива последен. Ако не, да каже на другите.
„Другите“ бяха Юджиин Лайънс и неговите двама мъже — „медицински сестри“.
Сполдинг срещна, „медицинските сестри“ за кратко в приемната. Имената им бяха Хал и Джони. И двамата бяха едри мъже — приказливият бе Хал, водачът бе Джони, бивш моряк.
— Старецът е в добро настроение — каза Хал, — няма защо да се безпокоим.
— Време е да го върнем в „Сейнт Люк“ — каза Джона — Те ще се разгневят, ако закъснее много за вечерята.
Двамата мъже влязоха заедно в кабинета на Лайънс и го изведоха. Бяха учтиви, но твърди с мъртвешки слабия физик Юджиин Лайънс погледна незаинтересовано към Сполдинг, сви рамене и излезе мълчаливо през вратата с двамата си пазачи.