Безполезно ще бъде да губи време. Ключалката бе стара, проста, пазачите от почти всяка сграда в Ню Йорк биха имали ключ и бе много по-мъчно да се заключи, отколкото да се отключи. По дяволите.
Половин час по-късно се досети, с внезапно просветление… че сигурно това решение спаси живота му. Някакви си шейсет, деветдесет или може би сто секунди, с които ускори тръгването си, го поставиха в позицията на наблюдател, а не на цел.
Той облече палтото си от „Роджърс Пиит“, угаси светлините, излезе в коридора и се отправи към асансьора. Беше почти седем часът в деня след Нова година и сградата бе пуста. Само един асансьор работеше, който мина край неговия етаж, издигайки се към горните етажи, където се задържа. Дейвид помисли да използва стълбите… канторите бяха на третия етаж и можеше да стигне по-бързо. Тогава чу бързи, многобройни стъпки, идващи по стълбите. Шумът бе необичаен. Само преди минути асансьорът бе във фоайето, защо тогава двама или трима души ще тичат нагоре по стълбите в седем часа вечерта? Би могло да има дузина логични обяснения, но неговият инстинкт го накара да помисли за нелогичните.
Той изтича тихо до обратния край на етажа, където един страничен коридор водеше до фугите кантори в южната част на сградата. Заобиколи ъгъла и се притисна към стената. След опита за убийство в асансьора на „Монтгомери“ той носеше оръжие под дрехите, препасано през гърдите. Това бе малък револвер „Берета“. Разгърна палтото си и разкопча сакото и ризата. Ако е необходимо, достъпът до пистолета ще е бърз и удобен.
„Няма да се наложи сигурно“, помисли си той, като чу, че стъпките изчезнаха.
Изведнъж разбра, че те не са изчезнали, а утихнали, забавени до тихо, внимателно ходене. И чак тогава чу гласовете, шептящи, неразбираеми. Идваха откъм ръба на стената, в близост до необозначената кантора на „Меридиан“, на не повече от трийсет стъпки.
Приближи лицето си до острия бетонен ъгъл и едновременно хвана с дясната ръка дръжката на пистолета, под ризата.
Бяха двама мъже с гръб към него, обърнати към тъмното стъкло на вратата на необозначената кантора По-ниският от двамата притисна лице до стъклото, като сложи двете си ръце отстрани, за да не му пречи светлината от коридора. Дръпна се назад и погледна партньора си, клатейки глава отрицателно.
По-високият мъж се обърна леко, но това бе достатъчно за Сполдинг, за да го познае.
Беше странникът от тъмната ниша на входа на „Петдесет и втора“ улица. Високият мъж с тъжни очи, който говореше меко на развален английски с балкански диалект, и беше го държал под дебелото дуло на мощно оръжие. Мъжът бръкна в левия джоб на палтото си и подаде ключ на другия. С дясната ръка извади пистолет от колана си. Това бе тежък .45 — армейско изпълнение Дейвид знаеше, че той би взривил човек, ако се стреля отблизо. Мъжът кимна и проговори меко, но ясно.
— Трябва да е тук. Не е напускал. Искам го.
С тези думи по-ниският мъж пъхна ключа и внимателно отключи. Вратата се отвори бавно. Двамата мъже влязоха заедно вътре.
Точно в този момент се чу отварянето на решетката на асансьора. Металните рамки иззвъняха в коридора. Дейвид видя как двамата мъже се смразиха в тъмната стая, той се обърна към отворената врата и я затвори.
— Велики Боже! — бе раздразненият вик на ядосания асансьорен оператор, когато решетката се затвори с трясък.
Дейвид знаеше, че това бе моментът да изчезне. Само след секунди един от двамата мъже в пустия офис на „Меридиан“ щеше да осъзнае, че асансьорът бе спрял на третия етаж, защото някой бе натиснал бутона. Някой, който не се виждаше и когото не са срещнали по стълбите. Някой, който бе все още на етажа. Той изскочи зад стената и изтича по коридора към стълбите. Не погледна назад, не се постара да заглуши стъпките си, защото това би намалило скоростта. Единствената му грижа бе да слезе по стълбите и да напусне сградата. Хвърли се надолу по извиващите надясно стълби към междинната площадка и зави към ъгъла.
Изведнъж спря.
Под него, наведен над парапета, стоеше третият мъж Осъзна, че чу повече от два чифта крака, тичащи нагоре по стълбите само преди няколко минути. Мъжът се стресна, очите му се разшириха, шокирани от това, че са го познали. Дясната му ръка мигновено бръкна в джоба на палтото. Сполдинг нямаше нужда да му казват какво търси.
Сполдинг скочи от площадката право върху мъжа, като го сграбчи още във въздуха. Ръцете му стегнаха врата и дясната му ръка. Сграбчи кожата на врата зад лявото ухо и я разкъса, удряйки главата му в бетонната стена По-тежкото тяло на Дейвид се блъсна в гърдите на „часовия“. Изви дясната му ръка така, че почти я измъкна от раменната става. Мъжът изкрещя и припадна. Главата му бе наранена, кръв струеше от тази част на черепа, която бе ударена в стената.